Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 36

Беше си порязал лявата ръка и я беше вързал с парцал, който му пречеше. Изтърва едно хубаво камъче, изгледа го как пада далече долу и изруга, докато посягаше за друго. Основата под пламъка и факела, които запълваше, започваше да се втвърдява. Налагаше се да работи по-бързо. Факелът беше сребърен. Използваха за това белезникав мрамор и огладени камъчета от реката — трябваше да се получи. Беше чувал, че на изток изобретили начин да заскрежават стъклото, за да се получи почти чисто бяла тесера, като сняг, и че разполагали и с бисери — за короните и накитите. Не искаше да мисли дори за такива неща. Само го обезсърчаваха тук, на запад, сред руините.

Впрочем, точно тези бяха мислите му в мига, в който раздразненият гръмък глас отдолу прониза вглъбеността му и живота му.

Съвпадение — или пък тъкмо чутият сарантийски акцент отпрати ума му да отплава към прословутия канал и вътрешното море, и златото, среброто и коприната на императора?

Той погледна надолу.

Някакъв мъж, дребен като охлюв от тази височина, го викаше но се обръщаше към него като към Марциниан. Щеше да е само досадно, ако самият Марциниан — до входа, както обикновено в този час — също не беше зяпнал нагоре към Криспин, докато източнякът му пречеше на работата.

Криспин преглътна две скверни ругатни, а после и трета. Нещо ставаше тук. Можеше да е просто шега, майтап с куриера — макар това да беше непривично за партньора му, а можеше и да е нещо друго.

Е, по-късно щеше да се оправи с това.

— Ще сляза, като свърша — подвикна той, много по-учтиво, отколкото налагаха обстоятелствата. — Иди се помоли през това време за нечия безсмъртна душа. Обаче тихичко.

Мъжът с червендалестото лице изрева:

— Имперските куриери не чакат, простако! Нося ти писмо!

Колкото и да беше интересно това, за Криспин бе лесно да го пренебрегне. Съжали обаче, че няма малко яркочервено като бузите на куриера. Дори от тази височина лъщяха яркопурпурни. Хм, никога не беше опитвал да постигне този ефект на лице в мозайка. Скъта тази идея между всички останали и се върна към извайването на свещения пламък, поднесен като дар на човечеството: работеше с каквото има подръка.

Ако дадените му указания не бяха така неприятно изрични, Тилитик щеше просто да хвърли пакета на прашния, осеян с парчета зидария под в мизерния малък храм, вонящ на хеладикийска ерес, и да изхвърчи побеснял навън.

Хората не идваха — дори тук, в Батиара — бавно и с нагло безразличие, за да получат покана от Имперския прецинкт в Сарантион. Те тичаха — въодушевени. Коленичеха. Прегръщаха коленете на куриера. Веднъж дори един целуна калните му, оцапани с тор ботуши, разплакан от радост.

И обикновено най-щедро възнаграждаваха куриера — носителя на такава въодушевляваща, зашеметяваща новина.

Докато гледаше как червенокосият Марциниан най-сетне бавно слезе от скелето и важно закрачи към него, Пронобий Тилитик разбра, че ботушите му няма да бъдат целунати. И че няма никаква вероятност да му предложат някаква сума от благодарност.

Това само потвърждаваше мнението му за Батиара под игото на антите. Можеше да са поклонници на Джад, макар и едва-едва, и можеше формално да са васални съюзници на империята с договор, уреден от Върховния патриарх в Родиас, и можеше да са завладели този полуостров преди столетие и да са възстановили някои от крепостните стени, които бяха срутили — но все пак си бяха варвари.