Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 32

Град Варена — където варварските, все още на практика езичници анти, опустошили Родиас преди сто години и завладели цяла Батиара, държаха жалкия си малък двор — се намираше на три дни езда на запад — или два, ако бързаше. Тилитик нямаше никакъв интерес да бърза. Зачака да се извали — пиеше навъсен до пристанището. Реши, че раните му позволяват да постъпи така. Това пътуване се бе оказало много тежко. Рамото още го болеше.

А беше харесвал онова момиче в Тракезия.

В хубавото време Пардос беше навън край пещта и приготвяше негасената вар за подложката. Горещината от огъня беше приятна, когато вятърът се усилеше, и той обичаше да е в храмовия двор.

Присъствието на мъртвите под надгробните им стели не го плашеше, най-малкото — не и посред бял ден. Джад беше предопределил че човек умира. Войната и морът бяха част от света, създаден от бога. Пардос не разбираше защо, но и не държеше да разбере. Клириците, дори когато спореха за доктрината или хвърляха огън и жупел помежду си заради Хеладик, до един проповядваха покорство и вяра, а не суетно усилие да се разбере. Пардос пък разбираше че не е достатъчно мъдър, за да е суетен или да разбере.

Оттатък скулптрираните каменни надгробни стели на именитите мъртви се издигаше тъмна земна могила, още необрасла с трева — в северния край на двора. Под нея лежаха тела, взети от чумата. Беше дошла преди две години, а сетне — предното лято, изби твърде много хора; погребаха ги заедно с роби, пленени във война. Там също имаше варовита пепел и смесени с нея някои други вещества. Казваха, че помагала да се сдържат вгорчените души на мъртвите и онова, което ги е убило. Със сигурност пречеше на тревата да израсте отново. Кралицата бе заповядала на трима дворцови хейроманти и на един стар алхимик — те живееха извън крепостните стени — да хвърлят и обвързващи заклинания. Човек прави всичко, което може да измисли, след мор, каквото и да казват клириците или Върховният патриарх за езическите магии, нали така.

Пардос опипа слънчевия си диск и благодари на бога, че е жив. Загледа как черният дим на варницата се заиздига към белите забързани облачета и забеляза червените и златни петна из леса на изток. Птици пееха в синьото небе и тревата беше зелена, макар и с леко кафеникав оттенък, покрай сградата на самия храм, където следобедната светлина тънеше в сянката на новите стени.

Цветове, навсякъде около него в света. Криспин му беше повтарял неведнъж да се научи да вижда цветовете. Да мисли за тях, как играят един срещу друг и помежду си; да мисли какво става, щом облак затули слънцето — както сега — и тревата под него потъмнее. Как би назовал този оттенък в ума си? Как би го използвал? И къде? В морски пейзаж? Ловна сцена? Мозайка на Хеладик, издигащ се от есенна гора към слънцето? Погледни тревата — сега! — преди светлината да се е върнала. Представи си този цвят в стъклени и каменни тесери. Вгради го в паметта си, та да можеш да го вградиш във варта и да сътвориш мозаичен свят на стена или купол.