Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 35

Та Марциниан от Варена се преструваше на заспал, а източнякът с носа и бузите на пияница се приближи до него и изхриптя:

— Ей, ти! Събуди се! Търся някой си Марциниан. Имперска покана за Сарантион!

Беше груб и нахален, каквито май бяха всички сарантийци, щом дойдеха в Батиара. Говореше високо и всички го чуха. Явно държеше да го чуят. Работата в храма, разширен, за да приюти подобаващо костите на крал Хилдрик, умрял от чумата преди по-малко от година, беше спряла.

Марциниан се престори, че се пробужда от следобедната дрямка под есенното слънце. Примига като бухал срещу имперския куриер, а после посочи с изпънат пръст вътре в светилището — и нагоре към стария си приятел и колега Гай Крисп. Криспин, високо на скелето под покрива, се мъчеше да накара калнокафявите тесери да заприличат на ярко сияещия свещен огън на Хеладик.

И още щом посочи, Марциниан се учуди на себе си. Покана? В Града? А той си играеше момчешки игри? Никой нямаше да позволи някакъв арогантен сарантиец да го отведе, но все пак…

В последвалата тишина един глас, който всички познаваха много добре, изведнъж прокънтя със злочеста яснота. Резонансът в храма, впрочем, беше много добър.

— Кълна се в кура на Хеладик, филии ще режа от задника му с това идиотско стъкло и ще го накарам да изяде собствения си гъз парче по парче, заклевам се в Святия Джад!

Куриерът се смая.

— Нали търсиш Марциниан — каза услужливо Марциниан. — Там е, горе. Ядосан е.

Всъщност вече не беше ядосан. Богохулното сквернословие, което беше изръсил, бе почти неволно. Понякога казваше каквото му дойде, без дори да се усети, че говори на глас, особено ако някое предизвикателство в техниката погълнеше изцяло ума му. В този момент беше обсебен от проблема как да накара факела на Хеладик да сияе червен, след като не разполагаше с нищо, което да му свърши работа. Ако имаше поне малко злато, щеше да прилепи парчетата стъкло на златен фон и така да стопли цвета, но злато за мозайка бе глупав блян в Батиара след войните и чумата.

Хрумнала му беше една идея обаче. Горе на високото скеле Гай Крисп от Варена редеше късчета мрамор с червени жилки от равнината Пезелана в меката лепкава варна подложка на купола, размесени с най-добрите тесери, които бяха успели да измъкнат от жалките листове стъкло. Стъклените късчета подреждаше под ъгли в основата, за да улавят и отразяват светлината.

Ако се окажеше прав, ефектът щеше да е сияние и танц на светлина по високите очертания на пламъка, с плоските камъчета, смесени с наклонените бляскащи тесери. Гледано отдолу, трябваше да се получи точно този резултат на слънчевата светлина от прозорците около основата на купола или от светлината на стенните свещници и железните светилници, окачени по дължината на храма. Младата кралица бе уверила Марциниан, че ще има вечерно и зимно осветление. Криспин нямаше причина да не й вярва — все пак това беше гробницата на баща й, а антите имаха култ към предците си, съвсем тънко замаскиран след приобщаването им към джадитската вяра.