Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 25

„Няма ли да се зачудят на това?“ — бе попитал той.

„Дотогава вече ще е без значение — отвърнал бе племенникът му. — Повярвай ми.“

А екскубиторите се отдръпнаха, външният кръг бавно се раздели, като завеса, тъй че да се види как най-вътрешните държат огромен кръгъл щит. И застанал на този щит, щом го вдигнаха на раменете си — по древния обичай, по който войниците провъзгласяваха император — Валерий Тракезиеца вдигна ръце към своя народ. Обърна се към всички страни на гърмящия Хиподрум — че тук бе истинският гръм него ден — и прие, смирено и милостиво, спонтанната воля на народа на Сарантион да бъде негов господар, Наместник на Святия Джад на земята.

Валерий! Валерий! Валерий!

Слава, слава на император Валерий!

Валерий Златния, на Златния трон!

Косата му наистина бе златна някога, преди много време, когато бе напуснал житните поля на Тракезия с други две момчета, беден като каменистата земя, но силен като за момък и готов да се труди, да се бие, да крачи бос през хладната мокра есен със северния вятър зад гърба, вятър, понесъл зима, чак до сарантийския военен лагер, та тримата да предложат службата си като войници на далечния император в невъобразимия Град, толкова отдавна, отдавна.

— Петрус, остани да вечеряш с мен.

Нощ. Западен бриз разхлаждаше стаята през отворените прозорци. Шум на падаща вода се носеше от фонтаните, а отдалече долиташе шепотът на вятъра в листата на дърветата в Имперските градини.

Двама мъже стояха в една стая в Преходния палат. Единият беше император, другият го бе направил император. В по-големия, по-официален Атенински палат, малко по-натам срещу градините, Апий лежеше в бляскаво великолепие в Порфирната стая, със златни монети на очите, със златен слънчев диск, стиснат в сгънатите му длани: плата и пропуск за предстоящото му пътуване.

— Не мога, чичо. Трябва да изпълня някои обещания.

— Тази нощ? Къде?

— При фракциите. Сините бяха много полезни днес.

— А, Сините. И тяхната най-обожавана актриса? Тя беше ли много полезна? — Този път гласът на стария войник прозвуча лукаво. — Или ще е полезна по-късно вечерта?

Петрус не изглеждаше смутен.

— Алиана ли? Чудесна танцьорка. Винаги се смея на комичните й етюди на сцената. — Ухили се. На кръглото му гладко лице нямаше и следа от лукавство.

Погледът на императора бе навъсен, не беше поглед на човек, когото можеш да заблудиш. След малко той отрони:

— Любовта е опасна, племеннико.

Изражението на по-младия мъж се промени. Той помълча, после кимна.

— Може да е. Знам го. Ти… не одобряваш ли?

Добре премерен въпрос, и на място. Как би могло неодобрението на чичо му да засегне каквото и да било от нещата, които щеше да прави тази нощ? След събитията през този ден?

Валерий поклати глава.

— Всъщност не. Ще се преместиш ли в Имперския прецинкт? В някой от дворците? — Бяха шест, пръснати из огромния терен. И вече всички бяха негови. Трябваше да ги опознае добре.