Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 12

Но е смаян, а изненадата е рядкост за него. Не е човек, който си позволява да го разсейват разни неща. Това обаче случайно е въпрос, който не е споделял с нея. А както се оказва, облеклото, което среброкосият мъж на все още загърнатата в сенки улица е избрал да носи, излизайки от дома си пред света в това заредено с величие утро, означава много.

Петрус извръща очи към жената, почти без да извива глава към нея. И двамата по-късно ще си спомнят това. Вижда, че се е покрила, че е мъничко уплашена, макар че тя със сигурност би го отрекла. Много малко неща му убягват. Развълнуван е, както от намека, вложен във въпроса й, така и от страха в очите й.

— Ти знаеш? — пита я тихо.

— Ти беше изключително настоятелен за това жилище — промълвява тя — и за необходимостта от солариум точно над тази улица. Не е трудно да се забележи кои входове може да се наблюдават оттук. А театърът или банкетната зала на Сините са източници на сведения за имперските интриги не по-малко от дворците или казармата. Какво е облякъл, Петрус?

Има навика да снишава гласа си за натъртване, не да го повишава: сценичен опит. Много е въздействащо. С много неща у нея е така. Той отново поглежда навън и надолу, иззад прикритието на завесата, към групата мъже пред единствения вход, който е важен.

— Бяло — отвръща той и замълчава, след което добавя на един дъх: — С пурпурна ивица от рамото до коляното.

— Ах — казва тя. После става, прихваща завивката, в която се е загърнала, пристъпва към него и тя се повлича по пода. Не е висока, но се движи все едно, че е. — Носи порфир. Тази сутрин. И тъй?

— И тъй — повтаря той. Но не като въпрос.

Протяга ръка през мънистената завеса и прави кратък, съвсем ненабиващ се на очи знак на слънчевия диск за мъжете, които са изчаквали вече от доста време в жилището на уличното ниво срещу него. Изчаква само да види, че знакът ще бъде повторен от малък стражеви портал с железни решетки, а после става и се обръща към дребничката великолепна жена.

— Какво става, Петрус? — пита тя. — Какво става сега?

Физически той не е впечатляващ мъж, поради което усещането за сдържана властност, която може да изрази, е още по-впечатляващо — и смущаващо понякога.

— Поднесоха ни малка досада — промълвява той. — Нали? Вече можем да се поотпуснем.

Тя се поколебава. После се усмихва и завивката, превърнала се за кратко в одежда, се смъква на пода.

След малко на улицата се вдига врява. Писъци, отчаяни, дивашки викове, тичащи стъпки. Те не напускат леглото. В един момент, посред любовния акт, той й напомня, с шепот на ухото, обещание, което й е дал преди по-малко от година. Тя го е запомнила, разбира се, но не си е позволила съвсем да го повярва. Днес — тази сутрин, — докато слива устни с неговите, докато плътта му отново е в нейната, докато мисли за една императорска смърт в току-що отминалата нощ и за друга току-що, в разгара на една толкова невероятна любов, го прави. Сега тя наистина му вярва.