Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 14

Но тук, в Сарантион, въпросите на вярата се обсъждаха непрестанно и навсякъде, в пристанищни каупони, в бардаци, гостилници, на Хиподрума, в театрите. Човек не можеше да си купи фибула да си закопчае плаща, без да изслуша възгледите на продавача за Хеладик или коя е правилната молитва за утринните литургии. — Твърде много хора имаше в Империята — и особено в самия Град, — хора, които от твърде дълго време бяха мислили и почитали по свой си начин, за да могат патриарсите и духовниците да преследват агресивно ересите, но признаците на задълбочаващо се разделение се открояваха навсякъде и смут и безпокойство царяха повсеместно.

В Сория, на юг между пустинята и морето, където в опасна близост до басанидската граница обитаваха джадитите, и сред киндатите и мрачно мълчаливите номадски народи на Амуз и пустинята отвъд Амуз, чиято вяра бе раздробена от племе на племе и необяснима, олтарите на Хеладик бяха толкова обичайни, колкото светилищата и параклисите, вдигнати в чест на бога. Храбростта на сина, готовността му за саможертва бяха добродетели, възхвалявани и от духовници, и от светски водачи в граничещите с врагове земи. Градът, зад своите масивни тройни стени и пазещото го море, можеше да си позволи да мисли различно, твърдяха в пустинните земи. А Родиас в далечния запад отдавна бе опустошен, тъй че що за вярна насока можеше тепърва да предложи неговият Върховен патриарх?

Скорций от Сория, най-младият водещ състезател, препускал някога за Зелените на Сарантион, който искаше само да кара колесница и да не мисли за нищо друго, освен за бързина и за жребци, се молеше на Хеладик и златната му колесница в тишината на своята душа: беше сдържан, дори саможив младеж — сам наполовина син на пустинята. Как, решил бе той още в детството, би могъл един колесничар да избере нещо друго, освен да почита Колесничаря? Всъщност вътрешно той бе убеден — колкото и необразован да беше в подобни неща, — че онези, срещу които се състезаваше и които следваха патриаршеския Проглас и отричаха божия син, сами се откъсват от една насъщна сила на вмешателство, когато криволичат през извивките по опасните, подлагащи на изпитание пясъци на Хиподрума пред осемдесет хиляди ревящи граждани.

Техен проблем, не негов.

Беше деветнайсетгодишен, караше Първата колесница за Зелените на най-големия стадион на света и имаше истински шанс да стане първият състезател сред Орнаез Есперанеца, спечелил своите сто в Града преди двадесетия си рожден ден, в края на лятото.

Но императорът беше мъртъв. Нямаше да има надпревари днес и бог знае още колко дни, докато траеха ритуалите на траур. Тази сутрин в Хиподрума имаше над дванайсет хиляди граждани, пръснали се по състезателната алея, но всички мърмореха неспокойно или слушаха клириците с жълтите раса, припяващи литургията, а не наблюдаваха възвиващите в Процесията колесници. Изгубил бе половин състезателен ден предната седмица заради изкълчено рамо, а ето, че днешният ден си беше отишъл… А следващата седмица? По-следващата?