Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 223

Все така загледан в своя близнак, уловил отражението му в очите си, Рейстлин се усмихна.

— Да — прошепна той, а в гласа му се долавяше леко съскане. — Да, боговете са с нас!

На първото ниво на магическата крепост Заман се намираха огромни, украсени с ваян камък галерии и зали, които — в отминалите дни — бяха служили на обитателите на това място за събирания и празненства. Имаше помещения, някога пълни с книги, където магьосниците да прекарват в размисъл приятни, необезпокоявани от никого часове, а в задната част се намираха кухните и складовете, които отдавна не се използваха и с годините бяха потънали под дебел пласт прах.

На горните етажи бяха спалните, обзаведени с чудати, старомодни мебели. По леглата все още стояха ленените покривки, недокоснати от времето и сухия пустинен въздух. Именно в тези стаи спяха Карамон, лейди Кризания и офицерите от щаба на генерала. И дори сънят им да не бе здрав, дори понякога да се събуждаха, защото им се бе сторило, че дочуват напевни гласове или зърват призрак, случайно преминал през осветената от лунна светлина стая, никой не споменаваше за това на сутринта.

След няколко нощи обаче тези дреболии бързо бяха забравени под напора на новите тревоги около липсата на провизии, възникналите побои между хора и джуджета и докладите на шпионите им, че в Торбардин се формира огромна, добре въоръжена армия.

Все пак на първото равнище в Заман имаше един наистина странен коридор, който на пръв поглед приличаше на грешка в плановете на крепостта. Всеки, който се престрашеше да тръгне по него, откриваше, че той неочаквано свършва пред съвсем гладка стена. Изглеждаше така, сякаш строителите просто бяха захвърлили инструментите си с отвращение и бяха вдигнали безпомощно ръце.

Ала този коридор не беше грешка. Щом правилните ръце докоснеха гладката стена, щом се изговореха точните думи и се изпишеха необходимите руни в прахта пред нея, сякаш от нищото се появяваха очертанията на врата, зад която имаше широко стълбище, прорязано в самите гранитни основи на Заман.

Стълбището водеше надолу и надолу, в мрака и като че ли към самия център на света. Надолу към занданите на крепостта.

— Още веднъж — гласът бе тих, търпелив, подканящ и се извиваше като змия точно над главата на Тасълхоф.

Кендерът имаше чувството, че той има зъби, които се впиват в плътта му, за да изсмучат и последните капчици воля, които му бяха останали.

— Да повторим още веднъж. Разкажи ми за Бездната — продължи гласът. — Всичко, което си спомняш. Как се озова в нея. Как изглежда. Кого и какво видя там. А Царицата? Как би я описал? Какво ти каза тя?

— Опитвам се, Рейстлин, наистина! — изхленчи Тас. — Цели два дни ти повтарям едно и също. Не мога да си спомня нищо повече! Главата ми е пламнала. Студено ми е на ръцете и краката, а… стаята се върти около мене… Ако… само ако я накараш да спре да се върти, Рейстлин, мисля, ще успея да се сетя още нещо… — Усетил докосването на магьосника върху гърдите си, кендерът се сви ужасено. — Не! — изстена, като полагаше отчаяни усилия да се отдръпне встрани. — Ще бъда добър, Рейстлин! Ще си спомня. Не ме наранявай, не ме наранявай, както нарани бедния Гнимш!