Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 222

— Но защо са я изоставили? — обади се лейди Кризания и се загърна по-добре във вълнената си наметка.

Беше проветриво и въздухът миришеше на прах и камък.

Рейстлин намръщено замълча. Продължиха през смълчаните, извиващи се коридори, без да говорят. Леките кожени ботуши на Кризания почти не издаваха звук, тежко подкованите стъпки на Карамон отекваха в стените, а робата на Рейстлин шумолеше заедно с ритмичното потропване на жезъла на Магиус, на който се подпираше при всяка крачка. Беше толкова тихо, че тримата можеха да бъдат взети за призраци. Когато магьосникът отново заговори, гласът му почти стресна едрия войн и Кризания:

— Макар чародеите винаги да са били разделени на трите основни цвята роби — за добрите, неутралните и злите — невинаги сме поддържали баланса толкова съвършено, колкото би ни се искало. Когато обикновените хора се обърнали срещу нас, Белите роби се оттеглили в Кулите си и оттам започнали да призовават към помирение. Черните, разбира се, отначало искали да потърсят възмездие. Те завзели крепостта и провели опити за създаването на цели армии. — Той отново замълча. — Опити, които тогава завършили с неуспех, но донесли гибелни вреди на нашата епоха… Грешката им струвала осъзнаването за безизходността на ситуацията. Изоставили Заман и се присъединили към онези от тях, които водели битките, известни като Изгубените сражения.

— Изглежда мястото ти е добре познато — отбеляза внезапно Карамон.

Рейстлин отвърна остро на погледа му, за да открие, че лицето на брат му е напълно спокойно и открито — макар, разбира се, в кафявите му очи да се таяха странни, неразбираеми сенки.

— Още ли не разбираш, братко? — каза магьосникът и спря в началото на един особено ветровит, мрачен коридор. — Никога не съм бил тук и все пак познавам всички тези проходи. Стаята, която си избрах, е била моя спалня и преди, макар да не съм прекарал и една нощ в нея. Тук съм странник, но мога да се ориентирам и със затворени очи. От тези стаи за размисъл, до банкетните зали на първото ниво.

Карамон също спря. Той бавно огледа мрачния таван и погледът му се зарея надолу по галерията и прозорците от които на снопове нахлуваше слънчева светлина и образуваше продълговати решетести петна по пода. Най-сетне погледът му отново се върна върху собствения му близнак.

— Тогава, Фистандантилус — произнесе с натежал глас, — сигурно знаеш, че тук ще бъде и твоята гробница?

За момент едрият войн успя да се наслади на леката пукнатина в стъкления взор на магьосника и видя в него не гняв, но развеселеност, триумф. Сетне огледалните отражения се завърнаха и Карамон видя самия себе си, застанал в средата на едно ярко слънчево петно зимна светлина.

Кризания се приближи до Рейстлин. Тя положи длан върху ръката, която държеше жезъла и се втренчи във война със студените си сиви очи:

— Боговете са с нас — каза, — а не с Фистандантилус. Уменията на брат ти са големи, вярата ми също. Няма да се провалим!