Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 201

— Знае ли за Рейст… Фистандантилус?

— Магьосникът ни забрани да й казваме.

Веждите на генерала учудено се повдигнаха и той се намръщи. Огледа вътрешността на палатката. Очите му се задържаха върху следите от кръв по отъпканата земя. Пое си дълбоко дъх и отметна платнището, за да излезе навън с несигурни крачки. Гарик го последва.

— Армията?

— Вече научиха. Слуховете се разнасят. — Младежът безпомощно разтвори ръце. — Трябваше да свършим много неща едновременно. Опитахме се да последваме джуджетата…

— Ха! — изсумтя Карамон и примижа от острата болка в главата. — Със сигурност са срутили тунела след себе си.

— Да. Направихме опит да разчистим, но със същия успех можехме да прокопаем цялата проклета пустиня — отвърна с горчивина Гарик.

— Ами армията? — настоя генералът и спря пред входа на палатката на Рейстлин. Отвътре долитаха глухи стенания.

— Мъжете са разтревожени — въздъхна рицарят. — Говорят помежду си и повечето не знаят какво да мислят. Не знам.

Карамон кимна с разбиране. Той надникна към мрачната вътрешност на палатката на брат си.

— Ще вляза сам. Благодаря ти за всичко сторено, Гарик — добави тихо. — А сега отиди да си починеш, преди да си припаднал. По-късно ще се нуждая от помощта ти. Няма да ми бъдеш от голяма полза, ако се разболееш.

— Слушам, сър — младежът полуполитна-полупристъпи встрани, но спря, измъкна изпод металния си нагръдник едно окървавено парче пергамент и му го подаде: — Намерихме това… в ръката ви, сър. На ръкописен джуджешки е…

Карамон го разтвори, прочете написаното и го прибра в колана си.

Около палатките вече бяха разположени стражи. Генералът даде знак на един от тях и изчака, докато мъжът помогне на Гарик да се упъти към постелята си. После сам се стегна и пристъпи в палатката на Рейстлин.

На масата, в близост до отворена книга със заклинания, гореше свещ — архимагьосникът очевидно бе възнамерявал да се завърне към наизустяването на текстове веднага след вечеря. В сенките до леглото бе приседнало покрито с множество белези от бойни рани джудже. Беше от личния антураж на Регър. Стражът до вратата му отдаде чест.

— Изчакай отвън — нареди му Карамон.

— Не ни позволява да го докосваме — обясни лаконично джуджето, когато генералът се приближи до леглото. — Раната трябва да се превърже. Няма да е от голяма полза, но поне на първо време вътрешностите му няма да се разсипват.

— Аз ще се погрижа — произнесе дрезгаво Карамон.

Джуджето сякаш се поколеба дали да заговори и прочисти гърлото си. Очевидно взе някакво решение, защото го погледна с проницателните си очи:

— Регър ми нареди да те попитам. Ако искаш да се погрижа… нали разбираш… за да стане по-бързо. И преди съм го правил. Вече ми е навик. По професия съм касапин и…

— Излез.

Джуджето сви рамене.

— Както желаеш. Твоя воля. Но ако беше моят брат…

— Излез! — повтори тихо Карамон.

Дори не си направи труда да проследи джуджето докато излизаше. Не чу и тропота на тежко подкованите му ботуши. В този момент всичките му сетива бяха концентрирани върху Рейстлин.