Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 202

Магьосникът лежеше на леглото. Все още бе облечен и стискаше ужасната рана с ръце. Гледката беше непоносима. Кръвта бе напоила цялата му роба. Приличаше на парцалива топка. И очевидно изпитваше невероятна агонизираща болка. Несъзнателно се поклащаше напред-назад и всеки негов дъх бе придружен от глухо, мъчително стенание.

Ала най-разтърсващи бяха очите. Блестящите очи, които го наблюдаваха, които не го изпускаха дори за миг. Рейстлин бе в пълно съзнание.

Карамон коленичи до леглото и положи ръка върху рамото на брат си.

— Защо не им позволи да извикат Кризания? — попита той.

Лицето на магьосника се сгърчи в гримаса. Той произнесе през стиснатите зъби и окървавените си устни:

— Паладин… няма… да… ме… излекува! — Последното прозвуча по-скоро като въздишка, примесена с тих писък.

Генералът се втренчи объркано в него.

— Но… ти умираш! Не можеш да умреш! Сам каза, че…

Очите на Рейстлин се завъртяха в орбитите и той тръсна глава. От устата му се стече кръв.

— Времето… е… променено… Всичко… се… променя!

— Но…

— Остави ме! Искам да умра! — изкрещя изнемощяло Рейстлин и се сгърчи от болка.

Карамон потръпна. Опитваше се да изпита поне мъничко съжаление към брат си, но изтерзаното, изкривено от страданията лице не беше лицето, което познаваше.

Маската на мъдрост и интелигентност бе смъкната напълно, разкривайки грозните черти на гордостта, амбицията, алчността и безчувствената жестокост. Струваше му се, че за пръв път вижда собствения си близнак такъв, какъвто е в действителност.

„Може би — помисли си той — Даламар е видял съвсем същото лице, когато Рейстлин е оставил отпечатъка от ръката си в плътта му. Може би съвсем същото лице е видял и Фистандантилус точно преди да умре…“

Отвратен, покъртен до дъното на душата си, Карамон отмести очи от ужасното скелетоподобно изражение и протегна сурово ръка:

— Поне ми позволи да те превържа.

Рейстлин отново поклати глава. Окървавените му пръсти се откъснаха от опитите си да задържат живота в тялото му и уловиха ръката на генерала.

— Не! Довърши ме! Провалих се. Боговете ми се присмиват. Не мога да… го понеса…

Карамон се взря сериозно в него. Внезапно го обзе напълно ирационален гняв — гняв, който извираше от годините, прекарани в безропотно понасяне на подигравки и подчинение. Гняв, причинен от вида на умиращите му приятели, потъпканата или недооценена любов. Той сграбчи робата на магьосника и го повдигна от възглавницата:

— Не! Не, в името на боговете — извика с глас, който буквално трепереше от ярост. — Не, няма да умреш! Чуваш ли? — Очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Няма да умреш, братко! Цял живот си мислил единствено за себе си. А сега, дори и в смъртта, търсиш лесния начин — но за теб! Искаш да ме оставиш тук, в средата на нищото. Искаш да изоставиш Кризания! Не, братко! Ще живееш, проклетнико! Ще живееш, за да ме изпратиш обратно у дома. А онова, което ще правиш със себе си след това, си е лично твоя работа.

Рейстлин го погледна и независимо от болката, която изпитваше, по устните му плъзна грозна пародия на усмивка. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в смях, ала вместо това по устата му изби кървава пяна. Карамон отпусна хватката си и блъсна брат си обратно на възглавницата. Магьосникът го наблюдаваше с горящи очи. В този момент единственият признак за живот в тях бяха горчивата омраза и яростта.