Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 203
Маргарет Уэйс
— Сега ще отида и ще извикам Кризания — заяви едрият войн като се изправи, без да обръща внимание на настойчивия взор на брат си. — Трябва да й дадеш поне възможност да опита да те излекува. И да, ако погледът ти можеше да убива, сигурно щях да падна мъртъв още сега. Но ме чуй много внимателно: ако волята на Паладин е да умреш преди да си предизвикал още по-голямо нещастие на този свят, така да бъде. Ще се примиря. И Кризания също. Но ако волята му е да живееш, ще трябва да се примириш ти!
Рейстлин продължаваше да го стиска с окървавените си пръсти. Животът сякаш бе на път да го напусне.
Карамон твърдо отстрани ръката му. Той се изправи и обърна гръб на леглото, откъдето сега го наблюдаваше топка от чиста, неподправена агония и ужасни стенания. Поколеба се. Виковете на магьосника разкъсваха сърцето му. После си помисли за Тика, помисли си за дома…
Продължи да крачи, докато не се озова навън в нощта. Преди да влезе в палатката на Кризания, забеляза, че същото джудже е застанало недалеч в сенките и равнодушно дялка някаква дървена клечка с ножа си. Войнът спря и отново извади парчето пергамент. Не беше необходимо да го препрочита. Две изречения. Кратки и ясни:
Карамон захвърли пергамента на земята.
Каква жестока шега!
Каква жестока, извратена шега!
Струваше му се, че дори през кървавата пелена на болката до ушите му достига подигравателният смях на боговете. С едната си ръка му предлагаха спасение, а с другата му го отнемаха! Колко ли се веселяха при вида на адските му мъки!
Тялото на Рейстлин се извиваше в спазми, както и душата му, сгърчена в безсилна ярост, горяща от осъзнаването, че се е провалил.
„Слаб, жалък човек! — чуваше гласовете им. — Трябваше ли да ти напомняме, че си просто един смъртен?“
Нямаше намерение да застава лице в лице с триумфа на Паладин. Да стане свидетел на презрителния поглед на бога, стиснал в ръцете си падението му — не! По-добре да умре още сега и да позволи на душата си да намери спасение в бездната на мрака. Но този негов брат, другата му половина, онази част от него самия, на която завиждаше, която презираше и която по право трябваше да бъде той… Беше му отказал… дори тази последна утеха…
Тялото му отново се разтърси от конвулсии.
— Карамон! — извика в самотата на мрака Рейстлин. — Карамон, нуждая се от теб! Карамон, не ме изоставяй! — Зарида, стиснал стомаха си, свит на топка. — Не ме оставяй… да преживея това… сам…
Сетне съзнанието му изгуби нишката на логичната последователност на събитията и бе залято от видения на собствения му живот, които сякаш изтичаха през пръстите му. Тъмни драконови криле, счупена драконова сфера… Тасълхоф… един гном…
