Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 199

Чукът се стовари върху челото на огромния войн и почти незабавно го просна в несвяст. Генералът се сгромоляса като вол на заколение, а във вътрешността на палатката настъпи внезапна и абсолютна тишина.

Всичко се бе развило само за няколко кратки минути.

Карас надникна през платнището на входа, за да се увери, че рицарят на пост отвън също лежи неподвижно на земята. Нищо не подсказваше, че някой около огньовете в далечината дори е заподозрял за развилите се събития.

Джуджето се протегна, за да спре бясното люлеене на фенера и се огледа. Магьосникът не помръдваше в центъра на локва от собствената си кръв. Генералът бе наблизо с протегната напред ръка, сякаш единствената му мисъл до последния момент бе свързана с брат му. В единия от ъглите вещицата също лежеше по гръб със затворени очи.

По бялата й роба се забелязваха петна от кръв. Карас се втренчи гневно в хората си. Едно от джуджетата поклати глава:

— Съжалявам, Карас — каза и потръпна още веднъж, загледано към нея. — Но… светлината й беше толкова ярка! Направо ми разцепи главата. Всичко, което исках в този момент, бе да престане. Не можех да мисля за нищо друго, но после магьосникът изкрещя, а после изкрещя и тя и светлината помръкна. Чак тогава я фраснах, ама не много силно. Не е сериозно ранена.

— Добре — кимна Карас. — Да тръгваме. — Той вдигна падналия на земята боен чук и погледна генерала в краката си. — Съжалявам — произнесе, докато търсеше парчето пергамент и го втъкваше в протегнатата ръка на Карамон. — Може би някой път ще имам време да ти обясня.

Изправи се и огледа джуджетата:

— Всички добре ли са? Да изчезваме от тук.

Мъжете се разбързаха към входа на тунела.

— Ами тези двамата? — попита един и посочи към кендера и гномчето.

— Вземете и тях — нареди сурово Карас. — Не можем да ги оставим. Ще вдигнат тревога.

Кендерът сякаш за пръв път дойде на себе си:

— Не! — извика към водача на джуджетата с ужасени, изпълнени с молба очи. — Не можете да ни отведете! Току-що пристигнахме! Открихме Карамон! Вече можем да си отидем у дома! Не, моля те!

— Вдигнете ги! — заповяда неумолимо Карас.

— Не! — изрида кендерът и се забори в ръцете на джуджетата. — Моля ви, не разбирате ли? Първо бяхме в Бездната, после избягахме…

— Запушете му устата — изръмжа нетърпеливо Карас и се взря в тунела, за да се увери, че пътят е чист.

Той им даде знак да побързат и коленичи до дупката в земята. Мъжете започнаха да се спускат един по един през нея, понесли със себе си кендера, който упорито отказваше да стои мирен и дори се опитваше да ги рита и дращи. Накрая се принудиха да спрат и да го овържат като пиле, за да могат да го промушат надолу. За разлика от него, другият пленник не представляваше никаква трудност. Бедният гном бе толкова ужасен, че сякаш се бе парализирал. Просто се оглеждаше наоколо със замаяни очи и увиснала челюст и изпълняваше всичко, което му кажеха.