Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 190

— Ще те изслушам — произнесе с подозрение Дънкан.

— Дай ми група войни, които сам ще избера и ме изпрати да убия този чародеец, този Фистандантилус. След смъртта му ще покажа свитъка на неговия генерал и нашите роднини. Така те ще се уверят, че той ги е предал. Ще видят мощта на собствената ни армия, готова да ги помете. Няма начин да не сложат оръжие!

— И какво ще правим с тях, ако наистина се предадат? — отсече раздразнено кралят, макар мислено вече да претегляше ползите от плана му.

Другите танове бяха престанали да мърморят в брадите си и се споглеждаха с тежко смръщени вежди.

— Ще им дадем Пакс Таркас — изрече с нарастваща възбуда Карас. — На онези, които искат да живеят там, разбира се. Роднините ни, без съмнение, ще се върнат обратно по домовете си. Можем да им направим някои отстъпки… само няколко — добави бързо, забелязал мрачното лице на Дънкан. — Ще ги уточним едновременно с условията по капитулацията. Но поне през зимата за хората и нашите роднини ще има подслон и закрила — могат дори да работят в мините…

— Съзирам определени възможности в плана ти — каза замислено кралят. — Веднъж, щом се окажете в пустинята, можете да се криете в Могилите… — Той замълча. После бавно поклати глава: — Но все пак е опасно, Карас. И може да се окаже напразно. Дори и да успееш да погубиш Мрачния — а се твърди, че е чародеец с голямо могъщество, нека ти го напомня — съществува много голяма вероятност да ти отнемат живота още преди да си се добрал до този генерал Маджере, камо ли да говориш с него. Чувал съм, че бил близнак на самия магьосник!

Карас се усмихна отпаднало. Ръката му все така поглаждаше голата брада:

— Това е риск, който ще поема с удоволствие, стига само да знам, че ако успея, вече няма да ми се налага да убивам собствените си роднини.

Дънкан го изгледа намръщено и потърка подутата си буза, след което въздъхна:

— Много добре — каза Той. — Имаш разрешението ми. Избирай хората, от които имаш нужда, внимателно. Кога тръгваш?

— Довечера, тане мой, с твое разрешение.

— Ще наредя да отворят портите заради теб, но ще ги затворят веднага щом излезете. От теб зависи дали следващия път през тях ще преминеш ти или от там ще се излее могъщата армия на планинските джуджета. Нека пламъкът на Реоркс блести на бойния ти чук.

Високото джудже се поклони и се отдалечи със стъпки, в които се долавяше по-голяма увереност, отколкото на идване.

— Ето едного, за когото ще скърбя, ако загубим — произнесе някой от тановете и погледите на всички се насочиха към отдалечаващото се голобрадо джудже.

— Изгубихме го още от самото начало — отсече дрезгаво Дънкан. Лицето му обаче си остана изпито и мрачно, когато промърмори: — Време е да поговорим за истинската война.

Глава 8

— Отново няма вода — каза тихо Карамон.

Регър се намръщи. Макар генералът да бе произнесъл последното абсолютно безизразно, джуджето знаеше, че държат именно него отговорен за положението, в което се намираха. Осъзнаването, че до голяма степен вината наистина е негова, не можеше да подобри настроението му. Единственото чувство, което може да се сравнява по сила и непоносимост с вината, е заслуженото чувство за вина.