Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 188
Маргарет Уэйс
Затварянето им означаваше война. Новините за напредващата армия на Фистандантилус се разпространяваха бързо, носени върху леките криле на грифоните. Ето че планинската твърдина отново гъмжеше от живот. В оръжейните хвърчаха искри. Ковачите заспиваха с чуковете в ръцете си. Нощем кръчмите удвояваха печалбите си, тъй като всеки бързаше да отиде и да разправи на всеослушание великите дела, които ще извърши на бойното поле.
Само една част от огромното подземно кралство бе тиха и тъкмо там отекнаха подкованите стъпки на един от големите герои на джуджетата — почти два дни след като Карамон бе напуснал с армията си Пакс Таркас.
Влязъл в залата, където кралят на планинските джуджета обикновено провеждаше аудиенциите си, Карас чу как стъпките му отекват глухо сред извитите стени, покрити с изсечени в самата твърд на планината орнаментации. Сега залата бе празна, запазена за няколкото джуджета, насядали пред каменния подиум.
Карас премина забързано по пътеката между редиците от каменни пейки, където предната вечер хиляди джуджета бяха посрещнали с одобрителен рев заявлението на своя крал, че трябва да обявят война на собствените си роднини.
Днес се провеждаше Военното събрание на Съвета на тановете. Последното не налагаше присъствието на обикновените граждани, така че Карас донякъде бе изненадан да открие, че и той също е поканен. Довчерашният герой бе изпаднал в немилост — това беше известно на всички. Разправяха дори, че Дънкан възнамерявал да го изпрати в изгнание.
И наистина, докато се приближаваше към старото джудже, Карас си даде сметка, че то го наблюдава някак намръщено, въпреки че това вероятно се дължеше на факта, че пространството около едното око и лявата му буза бе порядъчно почерняло и подуто — резултатът от юмручните удари на самия Карас.
— О, моля те, изправи се — отсече кралят, когато високото голобрадо джудже се поклони пред него.
— Не и докато не получа прошка, тане мой — отвърна Карас, без да вдигне глава.
— Прошка за какво? Задето изби малко глупост от главата на един стар глупак? — усмихна се накриво Дънкан. — Не, не ти прощавам. Вместо това ти благодаря. — Кралят разтърка челюстта си. — „Дългът носи болка.“ Така казват. Сега вече знам защо. Но стига сме говорили за това.
Когато Карас най-сетне се изправи, Дънкан му подаде един пергаментов свитък:
— Помолих те да дойдеш за друго. Прочети това.
Карас озадачено изучи свитъка. Беше завързан с черна панделка, но не и запечатан. Погледът му премина през насядалите в каменните си столове (до един разположени по-ниско от този на краля) джуджета и се спря на един точно определен, който понастоящем бе празен — столът на Аргът, тан на Дюлър. Карас намръщено разви свитъка и зачете на глас, като се опитваше да схване по-добре смисъла, вложен в недодялания език на дюлърите:
До Дънкан, на джуджетата от Торбардин, крал
Поздрави от онези, които сега наричаш предатели.
Този свитък идва до теб от нас, които знаем, че ще накажеш народа ни под планините заради онова, което ние сторим при Пакс Таркас. Ако писмото ни те намира, значи успяваме задържим портите отворени.
Ти презираш нашия план пред Съвета. Сега сигурно виждаш мъдрост. Врагът води магьосник. Магьосникът наш приятел. Той кара армията марширува към Равнини на Дергот. Ние също маршируваме с нея и ние приятели на тях. Когато дойде часът, онези, които наричаш предатели, ще ударят. Ние ще нападнем врага отвътре и ще ги изтикаме под остриетата на брадвите ви.
Ако имаш съмнения за нашата лоялност, задръж за заложници народа ни под планините, докато настъпи времето и ние се върнем. Ние ти обещаваме голям дар като доказателство за вярност.
