Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 191

— На половин ден път от тук има друга водна яма — изръмжа с мрачно изражение Регър. — В старите дни цялата околия беше пълна с такива. — Той махна неопределено с ръка.

Карамон се озърна. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо — нито дървета, нито птици, нито дори обичайните бодливи храсти. Нищо, освен безкрайни километри пясък с разпръснати тук-там куполовидни могили. Някъде много далеч напред мрачните сенки на Торбардин се спускаха в Равнините като мъчителен спомен за непоносим кошмар.

Армията на Фистандантилус губеше битката, преди още да е влязла в нея.

След дни продължителен преход най-после бяха излезли от прохода, водещ към Пакс Таркас и се бяха озовали в Равнините на Дергот. Провизиите така и не ги бяха догонили заради бързото темпо, което поддържаха и вече едва ли имаше шанс изобщо да се съберат с тях — каруците бяха тромави и на всичко отгоре щеше да им се наложи да ги търсят.

Рейстлин бе упражнил натиск върху командирите на съюзническите армии и въпреки че Карамон му се опълчваше открито, Регър остана твърдо на страната на брат му, като по-късно дори сполучи да привлече и Старейшината на хората от равнината. Още веднъж генералът се оказа в ситуацията просто да се съгласи с мнозинството и да продължи заедно с тях. И така, армията се вдигаше преди изгрев, придвижваше се до към средата на деня, когато правеше кратка почивка, и отново продължаваше почти до здрач, за да имат хората време да издигнат палатките преди да се е смрачило напълно.

Вече не приличаха на армия от победители. Изчезнали бяха другарството, шегите, смехът и игрите вечер край огньовете. Изчезнали бяха и песните през деня. Дори джуджетата предпочитаха да прекратят напевите и да пазят дъха си, докато уморено се влачеха напред. По залез мъжете просто рухваха там, където им бяха наредили да спрат, изяждаха оскъдните си дажби и моментално потъваха в непробуден сън, само за да бъдат събудени грубо от сержантите на следващата утрин и да продължат да вървят.

Бойният дух бе спаднал. Чуваха се мърморене и оплаквания, особено след като стана ясно, че храната им започва да намалява. Докато се движеха в планината проблемът не изглеждаше чак толкова неотложен. Дивечът там бе в изобилие. Ала веднъж щом се озоваха в Равнините, точно както бе предсказал Карамон, единствените живи същества, които виждаха, бяха самите те. В този момент живееха единствено от препечен, безквасен хляб и парчета сушено месо, което се разпределяше по два пъти на ден — сутрин и вечер. Беше сигурен, че ако каруците не ги догонеха, съвсем скоро щяха да бъдат принудени да намалят наполовина дори минималните дажби, които имаха сега.

Генералът имаше и други грижи, които не бяха свързани с храната и две от тях бяха наистина сериозни. Първата бе липсата на прясна вода. Макар Регър уверено да заяви, че в Равнините често се срещат водни ями, първите две, които откриха, се оказаха празни. Тогава — и само тогава — се бе отнесъл малко грубо към него, принуждавайки го да признае, че за последен път е посещавал тези места още преди Катастрофата. Другият му проблем бе влошаването на отношенията между довчерашните съюзници.