Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 192

Съвсем неубедителен в началото, сега съюзът бе започнал неудържимо да се разпада. Северняците не се колебаеха да обвиняват за всичките си неприятности джуджетата и хората от равнината, доколкото те бяха подкрепили най-горещо плановете на магьосника.

Хората от равнината, от своя страна, никога досега не бяха живели в планините и съвсем скоро откриха, че ловуването и животът там са свързани със студ и сняг, или както го бе изложил съвсем открито пред Карамон техният старейшина, нещата бяха „или прекалено нависоко, или твърде ниско“. Ето, че съзрели пред себе си гигантските очертания на планините Торбардин, хората от равнината започваха да мислят, че и цялото злато или стомана на света не можеха да се сравняват със златните, равни пасбища на родния дом. Неведнъж генералът улавяше отправените им на север погледи и просто знаеше, че някоя сутрин ще се събуди, само за да открие, че варварите са си заминали.

Джуджетата, от друга страна, гледаха на хората като на най-обикновени страхливци, които тичат разплакани при майките си при първия признак, че нещата са започнали да загрубяват. Смятаха недостига на храна и вода за маловажен проблем, а джудже, което дори си позволеше да намекне, че изпитва жажда, моментално ставаше обект на подигравки от страна на другарите си.

През същата вечер Карамон мислеше върху всичко това, както и върху останалите надвиснали над главата му проблеми, докато стоеше в средата на пустинята и безцелно ровеше пясъка с върха на ботуша си.

Той вдигна очи към Регър. Джуджето вероятно дори не подозираше, че генералът го наблюдава, защото бе изоставило обичайната си каменна увереност. Раменете му бяха увиснали и въздишаше уморено. Приликата с Флинт бе поразителна и болезнена. Засрамен от проявения гняв, който преди всичко трябваше да насочи към самия себе си, Карамон реши да направи поне някакъв опит да заглади положението:

— Не се тревожи. Имаме достатъчно вода да изкараме нощта. Сигурен съм, че утре ще се натъкнем на пълна яма, не мислиш ли? — каза той и потупа несръчно Регър по гърба.

Старото джудже стреснато вдигна поглед, заподозряло, че се е оказало в центъра на лоша шега. Забелязал, че Карамон му се усмихва уморено, но ободрително, Регър си позволи да се отпусне.

— Да. — То също се усмихна с неохота. — Утре със сигурност.

Двамата обърнаха гръб на сухата яма и се насочиха обратно към лагера.

Нощта се спускаше рано над Равнините на Дергот. Слънцето сякаш бързаше да се скрие зад билата на планините, отвратено от вида на необятната, оголена пустиня. Само тук-там имаше запалени огньове, тъй като мъжете бяха твърде изморени за да ги поддържат, а и нямаше храна, която да готвят на тях. Скупчени поотделно и настрани едни от други, групите на северняците, джуджетата и варварите се наблюдаваха внимателно и с подозрение. Естествено всички отбягваха какъвто и да било контакт с дюлърите.