Читать «Левиатан» онлайн - страница 22

— Отказаха се да ни преследват — отвърна Волгер. — Но само чакайте, когато патрулите им ни забележат. Ще се завърти за още една стрелба съвсем скоро.

Алек мислеше какво да каже, но осъзна, че е обзет от тиха паника — погледът му се замъгли от сълзи. Атаката беше изтрила и последните му съмнения.

Баща му беше мъртъв, майка му — също. И двамата си бяха отишли завинаги.

Негова Светлост, принц Александър фон Хохенберг беше вече сам на света. Може би никога повече нямаше да види дома си.

Въоръжените сили на две империи го гонеха, изправени само срещу един самоход и четирима мъже.

Волгер и Клоп замълчаха, а когато Алек се обърна, видя отчаянието, изписано по лицата им. Стисна силно облегалките на командирското кресло, борейки се за въздух.

Баща му щеше да знае какво да каже в тази ситуация — кратка, но изпълнена със сила реч във възхвала на хората за тяхната храброст и поощрение да продължат напред. Ала Алек можеше само да гледа към гората и да се опитва да спре сълзите.

Ако не кажеше нещо, празнотата щеше да го погълне.

Иззад дърветата пред тях изведнъж откриха огън, заглушавайки тътена на двигателите. Самоходът се завъртя в друга посока и граф Волгер отново скочи на крака.

— Обзалагам се, че е конен патрул! — каза учителят Клоп. — На Беоулф има и конюшни.

Срещу визьора на Бурехода се посипа дъжд от куршуми, по-шумен от всеки друг порой от пръст и камъни. Алек си представи как металните осколки разкъсват бронята и се врязват в него и сърцето му започна да препуска отново.

Ужасната празнота сякаш се вдигна малко…

Страшен грохот разтърси самохода, докато крачеше, а през визьора на талази проникна пушек, заливайки кабината със задушлива миризма. За момент Алек си помисли, че са ударени, но тогава от далечината се чу друга експлозия в отговор на тази, последвана от звука на падащи дървета и ужасяващите ревове на коне.

— Това бяхме ние! — промърмори си той. Хората долу бяха изстреляли снаряд от оръдието на Бурехода.

Докато ехото отмираше, Волгер извика:

— Знаете ли как да зареждате картечница Спандау, Алек? Принц Александър не знаеше нищо такова, но ръцете му вече разкопчаваха коланите на седалката.

Седем

Тъкмо бяха започнали да свалят Дерин на земята, когато бурята удари.

Наземният екипаж вече бе забелязал притъмняващото небе. Щураха се из полето, подсигурявайки хангара с допълнителни скоби и прибираха кандидатите на сигурно. Четирима души се потяха на лебедката, издърпвайки Дерин надолу с бързи и равномерни темпове. Дузина други чакаха да хванат пипалата на звяра, щом се снижи достатъчно.

Но тя все още беше на петстотин метра от земята, когато я настигнаха първите пелени от дъжд. Студените капки падаха диагонално и върху краката й, въпреки че беше под прикритието на въздушния звяр. Пипалата му се сгърчваха все по-стегнато и тя се зачуди колко ли дълго ще издържи медузата под ударите на дъжда, преди да изпусне целия водород от себе си и да се хвърли към земята.

— Моля те, запази спокойствие, мило зверче — рече Дерин нежно. — Скоро ще ни приберат.