Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 41

Сега си спомняше. Преди Деджагор и Годжа той дойде на юг да проучи терена, забеляза наблюдаващата го Ловец на души и я прокуди вдън тези гори. Стоеше до дървото и се опитваше да реши какво да предприеме — и тогава една стрела се заби в ствола и едва не отнесе носа му. Тя му донесе вестта, че не било време да улови онзи, когото преследва.

После войниците на Сенчестите го погнаха и той бе твърде зает с бягството си, за да мисли повече за това място.

Отиде до дървото. Клоните му тегнеха от гарвани. Опипа дупката от острието на стрелата. Значи тогава тя го бе наблюдавала, нали? Без да се намесва, но така, за всеки случай — може би бе хвърляла по някой намек, за да е сигурна, че той ще е наблизо, за да му отмъсти.

Пред него се простираше дълъг и ленив хълм. Той реши да не обръща внимание на гарваните и продължи напред.

Болката в гърдите му стана нетърпима. Не бе готов за такова усилие. Нямаше да стигне далече, дори и гарваните да не го следяха.

Спря да си почине и се зачуди доколко ли Ловеца на души се бе месила в работите му. Дали нямаше някакъв пръст в изхода на битката при Деджагор?

Унищожението на Приносителя на бури под маската на Сянка на бурята бе по-лесно, отколкото очакваше. А и спипването на Видоменителя бе нищо работа — макар че в това имаше малко предателство, защото Променливия бе помогнал на Господарката. Което му напомни за онова момиче — ученичката му. Тя се бе измъкнала. Може би искаше да си разчистят сметките. Дали Ловеца на души знаеше за нея? Добре ще е да я спомене при първия удобен случай.

Ритъмът на сърцето му се бе нормализирал. Болката утихна. Продължи. Стигна билото и се облегна на неравна сива оголена скала. Дишаше тежко, а гарваните кръжаха наоколо и грачеха.

— Млъкнете, де! Никъде няма да ходя!

Друг стърчащ наблизо камък смътно напомняше на стол. Той се дотътри до него, седна и огледа своето царство.

Цял Талиос можеше да бъде негов, ако бе победил при Деджагор — ако това беше целта му.

Ято от три гарвана се стрелна от север — летяха насам като бързокрили гълъби, завиха и се вляха в ятото, заграчиха. Цялото ято се разпръсна. Странно.

Той се облегна назад и се замисли за последиците от битката. Според Ловеца на души Могаба беше жив и удържаше града срещу обсадилите го Господари на сенките. Може би една трета от войската бе успяла да проникне зад стените. Чудесно. Една упорита защита би ги държала далеч от Талиос. Но градът не го вълнуваше особено. Талианците бяха приятни хора, но във всеки, който имаше някакво положение, се таеше истински предател.

Беше загрижен за неколцината приятели, които остави на юг. Имаше ли сред тях оцелели? Дали бяха спасили Аналите, тези безценни исторически записки — връзката, която скрепяваше Отряда? Какво бе станало с Мъргън, със знамето и с неговите доспехи на Създателя на вдовици? Легендата твърдеше, че това знаме се движи с отряда от деня, в който той бе излязъл от Катовар.

Какво ли крояха тези проклети гарвани? Само преди мигове те кръжаха хиляди. Сега нямаше и десетина. Всички се рееха нависоко и се носеха напред-назад над нещо в долината.