Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 40

— Да, Господарке.

— Ще мина за известно време в другия край на лагера. Ако на някой от твоите хора, особено от Шадарите, му скимне да наруши дисциплината и да го нарече страхливец и дезертьор, съмнявам се, че ще бъде наказан особено тежко.

Той се ухили и хукна.

— Чакай.

— Господарке?

— Ти като че имаш приятели навсякъде. Не бих била против да разбера какво става наоколо, ако намериш свръзки. Може би Гопал, Хаким и още неколцина биха могли да дезертират зад гърба ти. Или някак иначе да се измъкнат и да послухтят наоколо.

— Смятайте го за свършено.

— Добре. Дотолкова ти имам доверие. Знам, че ще направиш онова, което е нужно.

Усмивката му угасна. Бе усетил предупредителната нотка.

След Нараян отидох при Лебеда.

— Как я караш?

— Умирам от скука. Пленници ли сме?

— Не. Гости с ограничено право на движение. Сега сте свободни да си тръгнете. Или да останете. Тайните ви запаси биха ми били от полза.

Пушека заклати енергично глава, сякаш се страхуваше, че Лебеда ще изостави Радишата.

— Много ти се ще да спипаш някой шпионин на Черния отряд — казах му аз.

Той ме изгледа и в него се осъществи някаква вътрешна промяна, все едно изведнъж решил да зареже неефективната тактика. Но промяната бе драматична. Изпълняваната до момента роля никак не пасваше на истинския Пушек.

Не каза и думица.

Лебеда се ухили и намигна.

— Ще се махам. Но имам чувството, че ще се върна.

Врявата се вдигна в сектора на Нараян, докато изпровождах с поглед Лебеда. Зачудих се как ли я приема Джах.

Лебеда се върна след час.

— Тя иска да ви види.

— Защо ли не се изненадвам? Рам, извикай Нараян и Кинжала. Синдху също.

Взех Нараян и Кинжала със себе си. Синдху оставих да командва, като му намекнах, че ще съм много доволна, ако на връщане заваря лагера готов.

Спрях пред портата на крепостта Годжа и погледнах назад. Оставаше един час до пладне. Тук пребивавахме вече шест часа. Лагерът ми вече бе най-завършен, най-защитен, най-приличащ на военен лагер.

Професионализмът и подготвеността сигурно са роднини.

XVI

Знахаря изкуцука до вратата на храма и погледна навън. Ловеца на души я нямаше никаква. От дни не я беше виждал. Зачуди се дали не са го изоставили. Съмняваше се. Тя сигурно бе изчакала той да укрепне достатъчно, та да може да се грижи за себе си, и се бе запиляла по някакви мътни дела.

Мислеше си дали да не избяга. Познаваше околността. Имаше едно село, до което би могъл да стигне за няколко часа дори и с неговото темпо. Но това отстъпление нямаше да бъде никакво бягство.

Ловеца на души бе далече, но гарваните все така стояха на пост. Те нямаше да го оставят. Тя разполагаше с конете. Тези чудовища умееха да препускат вечно — не знаеха умора. Тя можеше да хване дирите му и след седмица да го настигне.

И все пак…

Това място беше като остров извън света — мрачно и потискащо.

Той закрачи без посока — движеше се само за да не стои на едно място. Гарваните го награчиха. Той не им обръщаше внимание, не обръщаше внимание на болката, пулсираща в гърдите му. Тръгна през гората към полето отвъд нея и стигна едно полуизсъхнало дърво.