Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 27

— Кхъм. — Бесния беше по-голям мислител от Уилоу и Кинжала. — Страх ги е, че ако разберем цялата история, ще дезертираме. Отчаяни са. Изгубиха Черния отряд. Останахме им само ние.

— Също като едно време.

— Кхъм.

Едно време. Преди професионалистите да дойдат. Когато тяхната земя-осиновителка по неволя ги направи капитани, защото враждуващите култове не можеха да се примирят с това да изпълняват заповедите на местни невярващи. Едната година игра на „слепец, който води слепите“, във всекидневна борба с политически интриги бе убедила Лебеда, че Кинжала е прав, че светът няма да го заболи, ако го отървеш от няколкостотин хиляди избрани свещеници.

— Ти върза ли се на тия истории за Кина?

— Не мисля, че тя ни лъжеше. Само забрави да каже цялата истина.

— Може би, когато замъкнем Пушека на четирийсет мили на майната си, ще можем да я изцедим от него.

— Може би. Стига да не забравяме какво представлява той. Много го е страх от нас и нищо чудно да реши да ни се покаже какъв магьосник е. Хайде стига, че идват.

Пушека имаше вид, сякаш го водят на бесилото. Кинжала изглеждаше намръщен, както винаги. Но Лебеда знаеше, че той е доволен. Кинжала разбираше, че му се удава възможност да срита някои задници, които си го заслужаваха.

XI

Раненият си мислеше, че се е унесъл в наркотичен сън. Той беше лечител и знаеше, че опиатите правят странни неща с ума. Сънищата си бяха достатъчно странни… Той не можеше да се събуди.

Някаква отломка от разум, скътана в дълбините на мозъка му наблюдаваше, усещаше и смътно се учудваше, докато той се носеше във вечността на няколко стъпки над пейзажа, който рядко успяваше да съзре. Понякога над него преминаваха клони. Друг път с ъгълчето на очите си мярваше хълмове. Веднъж се събуди, докато се носеше из висока трева. Друг път усети, че преминава над обширно водно пространство.

Понякога един огромен черен кон го гледаше отгоре. Струваше му се, че познава животното, но не можеше да свърже отделните фрагменти в ума си.

Понякога фигура в безформени одежди яздеше жребеца и се взираше в него от празната качулка.

Всичко това бе напълно реално, подозираше той. Но не се подреждаше в никаква смислена последователност. Само конят му изглеждаше познат.

По дяволите. Не можеше да си спомни кой е самият той. Мислите му не се подреждаха свързано. Вероятни събития от миналото постоянно се намесваха в очевидното настояще, често също така реални.

Тези събития бяха откъслеци от някаква битка — с размити назъбени краища, алени като кръв в средата. Все епични кланета. Понякога се мяркаха и имена. Господарите. Чар. Берил. Розоград. Конеград. Деджагор. Хвойноград. Могилните земи. Мостът на кралицата. Пак Деджагор. Често — Деджагор.

Не много често си спомняше едно лице. Жената имаше великолепни сини очи, дълга катраненотъмна коса и неизменно бе облечена в черно. Сигурно е била важна за него. Да. Единствената жена… Когато и да се мернеше, само след миг изчезваше и на нейно място се появяваха мъжки лица. За разлика от сцените на кръвопролитие, тях той не можеше да свърже с имена. Ала ги бе познавал. Усещаше, че те са призраци, които чакат, за да го приветстват сред тях.