Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 166

Ах, как боли от проклетата стрела! Дали ще успея да счупя дръжката и да извадя гадта изотзад?

По-добре не. Дръжката може да задържа кървенето отвътре. Виждал съм го и преди.

Какво става? Не мога да се помръдна достатъчно, за да погледна. Боли твърде много. Оттук виждам само равнината, покрита с тела. Слонове, коне, мъже — някои в бяло, но много повече — не. Мисля, че отнесохме много от тях със себе си. Ако формациите бяха удържали, щяхме да ги наритаме.

Не чувам. Пълна тишина. Аз? Какво беше това? Тишина от камък? Къде съм го чувал преди?

Изморен съм. Толкова съм изморен. Искам да легна и да заспя. Но не мога. Стрелата. Вероятно скоро така или иначе ще съм твърде слаб. Жаден съм. Но не и жаден като с рана в корема, слава на боговете. Не искам да умирам с рана в корема. Ха. Изобщо не ща да умирам.

Все си мисля за отравяне на кръвта. Ами ако онзи стрелец е мажел остриетата на стрелите си с чесън или екскременти? Кръвно отравяне. Гангрена. Миришеш, все едно си мъртъв от шест дни, а си още жив. Не мога да си ампутирам гръдния кош.

Срам и вина. Аз докарах отряда дотук. Не ми се щеше да бъда последният Капитан. Сигурно на никой от тях не му се е искало. Не трябваше да се бием днес. И със сигурност не биваше да атакуваме. Но си мислех, че илюзиите и слоновете ще са достатъчни. И бяха близо.

Сега знам какво трябваше да сторя. Да си остана зад хълмовете, където не ме виждат, и да изчакам да дойдат при мен. Можехме да заобиколим и оттам да използваме стария номер на отряда. Да покажем знамето в една посока, а да атакуваме от друга. Но не, трябваше тук да се спусна след тях.

Чувствам се много глупаво да лежа само по бельо. Дали Мъргън е постигнал нещо хубаво, като навлече костюма на Създателя на вдовици и тръгна да обръща вълната? Могаба ще го одере жив, задето е изоставил знамето.

Но аз съм тук. И още държа копелето изправено.

Може би някой ще дойде, преди да припадна. Дори и да е от противниковата страна. Проклетата стрела. Довърши го. Да се свършва.

Нещо се движи… Не, само проклетия ми кон. Яде. Превръща тревата в обяд. За него това си е просто поредният ден. Ей, я иди ми донеси малко бира! Нали уж си толкова интелигентен, защо не можеш да напоиш умиращия с последната му бира?

Как светът изглежда така тих, светъл и жизнерадостен, когато толкова много хора умряха тук? Виж каква каша. Ето там има петдесетина мъртъвци сред туфа диви цветя. Само след няколко дни ще се подушват от четиридесет мили.

Защо всичко отнема толкова време? Или и аз ще съм един от тия, дето правят драма от смъртта си?

Нещо се раздвижи там. Надалеч. Кръжаха гарвани… Старият ми приятел — дънерът, прекосява равнината на мъртъвците за разходка. Стъпва леко. В добро настроение е. Какво беше онова? Че още не му е дошло времето? Гарвани? Птиците на смъртта? Толкова време съм гледал собствената си смърт в очите?

Носеше нещо. Да. Кутия. Около тридесет на тридесет на тридесет сантиметра. Май бях забелязал това и преди, но не обърнах много внимание. Никога не съм чувал Смъртта да носи кутия. Обикновено е меч или коса.