Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 167

Каквото и да е това, идва тук да ме види. Насочило се е право към мен. Дръж се, Знахар. Може би има нова надежда за мъртвия.

Идиотът, нанизан на копието, се гърчи като луд. Май не му харесва как се развиват нещата.

Сега се приближава. Определено не е ходещ дънер. Човек или нещо друго, ходещо на два крака, много дребно. Смешно. От разстояние изглеждаше по-голямо. Сега е толкова близо, че трябва да се гледаме лице в лице, ако в тази качулка изобщо виждах някакво лице.

Коленичи. Сега празната качулка е на сантиметри от мен. И проклетата кутия също.

Глас, звучащ като едва доловимия дъх на вятъра във върбите през пролетта, мек, нежен и весел:

— Сега е времето, Знахар. — Наполовина кикот, наполовина тържествуващ смях. Един бърз поглед към тварта на копието. — И за теб дойде моментът, старо куче.

Коренно различен глас. Не просто друг тон или настроение, а съвсем нов глас.

Предполагам, че всички останали оживели мъртъвци са ме подготвили за това. Едва ли не нещо в мен я е очаквало.

Изстенах:

— Ти! Не може да бъде! — Опитах се да се изправя. — Ловеца на души! — Не знам какво, по дяволите, смятах да направя. Да избягам? Как? И къде?

Болката ме удари с всичка сила. Превих се.

— Да, любов моя. Аз. Ти си тръгна, без да довършиш започнатото. — Смях, който звучеше като кикота на младо момиче. — Чаках дълго време, Знахар. Но тя най-накрая размени магическите думички с теб. Сега аз ще си отмъстя, като й отнема това, което за нея е по-ценно от самия живот. — Отново кикот, сякаш разказваше някакъв виц без капка злоба в него.

Нямах сили да споря.

Тя вдигна ръка, облечена в ръкавица.

— Ела, миличък.

Аз се понесох над земята. Един гарван кацна на гърдите ми и се загледа в посоката, към която се движех, все едно е надзирател на навигацията.

Имаше си и добра страна. Болката отшумя.

Не видях как копието и знамето се размърдаха, но някак почувствах, че и те са в движение. Моят похитител водеше, също реейки се във въздуха. Летяхме много бързо.

Гледката сигурно е била страхотна.

Мракът загриза ръба на съзнанието ми. Борих се, защото се страхувах, че това е финалната тъмнина.

Загубих.

43.

Надзирателя

От кристалната стая на върха на кулата в Надзирателя се носеше лудешки кикот. Някой там умираше от смях заради развоя на събитията на север.

— Трима от тях са извън играта, половината работа е свършена. При това по-трудната половина. Спипам ли и другите трима, всичко е мое.

Още луд смях.

Господарят на сенките гледаше към блестящото бяло пространство.

— Време ли е да ви освободя от затвора ви, красавици на нощта? Време ли е отново да тичате свободни по света? Не, не. Не точно сега. Не и докато този остров на безопасността не стане напълно недосегаем.

44.

Блестящ камък

Равнината е изпълнена с тишината на камъка. Там вече няма нищо живо. Но в най-черните часове на нощта сред пилоните и върху колоните бродят сенки, обвити в мрака, сякаш той е прикриваща ги наметка.