Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 161

— Талиос! Талиос!

А призрачната ми армия потегли.

Всичко е представление. Тези слонове биха ми изкарали акъла, ако ги видех насреща си.

Но откъде пък ми хрумна идеята, че генералът трябва да води най-отпред? По-малко от хиляда, устремени срещу петнадесет хиляди?…

Към нас полетяха стрели. Не можаха да наранят илюзиите. Отскочиха от истинските слонове. Също и от мен, Господарката, Гоблин, Едноокия и Мъргън, защото ни пазеха защитни магии. Надявах се противниците ни да се притеснят от нашата неуязвимост.

Сигнализирах за увеличаване на скоростта. Вражеските редици започнаха да треперят в очакване на удара на всички тези слонове, формированията се разпадаха.

Крайно време Сенчестият да направи нещо.

Забавих ход. Слоновете ме подминаха, тръбейки с хоботи, и с все по-голяма скорост, докато в един миг всички извиха, за да ударят Господаря на сенките.

Доста голяма инвестиция, за да отнесеш един-единствен човек.

Той осъзна целта на атаката, когато животните бяха на стотина крачки от него. Щяха да се съберат и да го прегазят.

Освободи всички кътани до момента магии. За десетина секунди изглеждаше, сякаш небето се продънва и земята се взривява. Слонове и части от тях се разхвърчаха във всички посоки като детски играчки.

Сега целият фронт бе в безпорядък. Чух сигналите за повторна атака на кавалерията и пехотата.

Оцелелите слонове минаха през мястото, където се носеше Сенчестият.

Едро туловище го подхвърли на тридесет стъпки във въздуха с размахани ръце и крака. Падна между масивните сиви редици, изкрещя, полетя пак, може би благодарение на собствената си сила. Във въздуха го посрещна ято стрели, защото войниците, следващи слоновете, решиха да се упражнят в стрелба по мишена. Някои успяха да го достигнат. Той продължаваше да хвърля магии като фойерверки, но сякаш само по рефлекс.

Аз се засмях и се включих в битката. Държахме копелето и всичките му деца в ръцете си. Кариерата ми на генерал щеше да остане неопетнена.

Мъргън стигна там, когато Господарят на сенките се превъртя във въздуха за трети път. Знаменосецът наниза гадината на копието си, когато се приземи.

Сенчестият закрещя. Богове, как само закрещя. Замята се като хлебарка, пронизана с игла. Тежестта му го набучи още по-ниско на дръжката, докато не стигна до напречната летва, задържаща знамето.

Мъргън с всички сили се постара да държи копието изправено и да се измъкне от мелето. Нашите момчета станаха най-злите му врагове. Всеки, който носеше лък, се опитваше да уцели Сенчестия.

Аз подкарах коня си, стигнах до Мъргън и му помогнах да отнесе трофея си.

Сега копелето не пускаше никакви магии.

Напредващите легиони закрещяха два пъти по-силно талианския си боен вик.

Мускуса и Хагоп се вклиниха в объркването пред легиона на Могаба. Всъщност хаосът не се оказа толкова голям, колкото се надявах. Вражеските войници осъзнаха, че са ги измамили — въпреки че още не бяха влезли в строй.

Погълнаха и слонската, и кавалерийната атака, понасяйки тежки загуби, но явно се бяха отказали от идеята за бягство. Хагоп и Мускуса се отдръпнаха, преди да дойдат легионите. И по-добре. Конете бяха неконтролируеми. Понесоха достатъчно копия, стрели и мечове, за да полудеят от болка. Вече не им пукаше кого смазват.