Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 139

— Ще дойдат с утрото — каза той.

— Знам.

— Не разполагат с никаква магия. Само силата на оръжието. Може и да победиш.

— И аз донякъде се надявах така да стане. Възнамеряваш ли да помогнеш?

Известно време тишина. След това:

— Ще допринеса само с дребни неща. Не желая да бъда забелязван от Господарите на сенките. Засега.

Замислих се какви дребни неща би могъл да направи, които да значат много. Наоколо се забелязваше раздвижване. Талианците влачеха двадесет и петкилограмови чували с въглища към склона.

Но, разбира се.

— Как се справяш с мъглата? Можеш ли да ми направиш малко?

— Климатът не е силата ми. Може би върху малка територия, ако имам причина. Обясни.

— Много ще е удобно, ако се разпростре върху реката и достигне може би двестатина стъпки по този хребет. Да прикрива отсамната страна на онова поточе. Така че на момчетата отсреща да им се наложи да минат през нея. — След това му обясних какъв номер съм намислил.

Хареса му. Изкикоти се — тих звук, на който му се искаше да изръмжи като вулкан.

— Човече, вие винаги сте били хлъзгави, студенокръвни и жестоки копелета. Много по-умни, отколкото изглеждате. Харесва ми. Ще опитам. Едва ли ще привлече внимание, а резултатът би бил забавен.

— Благодаря ти.

Говорех на въздуха. Или на близкия гарван. Видоменителя бе изчезнал без звук.

А аз останах там, измъчвайки се да се сетя какво още съм можел да направя, опитвайки се да не мисля за Господарката и да намеря извинение пред себе си за умиращите. Войниците, които прекосяваха хребета, почти не вдигаха шум.

Малко по-късно забелязах снопове мъгла да се стелят над реката. Добре.

На изток небето порозовяваше. Звездите умираха. Зад гърба ми Могаба и Нар разбуждаха мъжете. Отвъд реката вражеските сержанти правеха същото. Още малко светлина и щях да виждам катапултите, готови за разпределяне по позиции. Те бяха пристигнали, но за момента имаше само една каруца с боеприпаси.

Променливия се справи с мъглата, макар и не съвсем както я исках. Петнадесетина стъпки дълбока при брода, двеста и петдесет метра пред мен, но не достигаше широката десетина стъпки верига от дървени въглища, наредена от мъжете през нощта. Тя се извиваше от брега на изток около поточето.

Време беше да дръпна последната си надъхваща реч. Спуснах се по хребета, обърнах се… и пред мен стоеше Господарката.

Изглеждаше кошмарно, но се смееше.

— Успя!

— Току-що пристигнах. — Тя сграбчи ръката ми в своите.

— Победила си.

— Едвам. — Тя седна на земята и ми разказа. — Шадарите се справиха добре. На два пъти ги отблъснаха на другия бряг. Но не и при третата атака. Всичко се превърна в хаос, преди да успеем да се включим. Когато все пак стигнахме, армиите на Сенчестите се строиха и удържаха фронта цял ден.

— Сред тях има ли оцелели?

— Неколцина. Но не успяха да прекосят обратно реката. Веднага изпратих няколко отряда, които ги сгащиха неподготвени и завладяха крепостта им. След това пратих Джах там. — Тя се усмихна. — Дадох му стотина мъже за съгледвачи и му казах, че заповедите ти са да заобиколи и да нападне тук, в тила на врага. Може да успее и този следобед, ако побърза.