Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 136

— Не виждам накъде върви това.

— Променливия е забелязал, че са спрели да строят, но все още трупат материали. И тогава разбрал. Те се опитват частично да заприщят реката. Достатъчно, за да отклонят водите към наводнената равнина и да направят брода Годжа проходим по-рано, отколкото очакваме.

Помислих върху това. Доста хитра и много практична идея. Навремето отрядът също е правил номера с реките. Трябваше им само един ден. Прекосяха ли реката необезпокоявани, бяхме загубени.

— Подлите копеленца. Можем ли да пристигнем навреме?

— Може би. Всъщност вероятно, имайки предвид, че не отложихме тръгването от Талиос. Но с това темпо едва ще успеем и ще сме изтощени от борбата с калта.

— Започнали ли са вече да отклоняват водите?

— Според Променливия от тази сутрин. Ще им трябват два дни да свършат и още един, за да отклонят достатъчно вода.

— Това ще засегне ли Нума?

— Не и през следващата седмица. Там нивото на водата засега ще продължава да спада. Променливия смята, че ще се опитат да пресекат Нума ден преди Годжа.

Спогледахме се. Тя се сети за онова, което и аз виждах. Сенчестите ни ограбваха от плановете ни за нощта преди Годжа.

— По дяволите!

— Знам. С тази кал ще трябва да потегля днес, за да стигна там навреме. И вероятно няма да смогна да се върна обратно до Годжа. Използвай Синдаве на наше място. Този град и без това е изгубена кауза.

— Ще трябва да се движа по-бързо.

— Зарежи каруците.

— Но…

— Изостави инженерите и работниците. Нека сами се справят колкото успеят. Ще им оставя слоновете. И без това не ми вършат работа. Нека всеки мъж да носи и малко отгоре. Само най-необходимото. Дори каруците може да стигнат брода навреме, ако пропуснат Веджагедия.

— Права си. Да се захващаме. — Събрах хората си и обясних какво ще правим. Един час след това наблюдавах как Господарката и кавалерията се отдалечават на югоизток. Мрънкащите пехотинци на Могаба, всеки от които натоварен с десетина допълнителни килограма, започнаха да се влачат към Годжа.

Дори старият боен лидер носеше товар.

Добре, че имах късмета или предвидливостта да изпратя основната част от багажа още няколко дни по-рано.

Движех се с останалите. Конят ми носеше двестатина килограма боклуци и изглеждаше невероятно унизен от този факт. Едноокия мърмореше до мен. Изпратихме Жабешко лице да разузнае за маршрути, където земята няма да затрудни преминаването ни.

Хвърлях по един поглед на Господарката. Чувствах се кух, празен. И двамата бяхме започнали да мислим за нощта преди битката при Годжа като за нощта. Но нямаше да го бъде.

Вече чувствах, че никога няма да стане. Винаги щеше да има нещо, което да стои на пътя ни. Може би някой от боговете беше против признаването и осъществяването на онова, което напираше в нас.

Майната им и на тях, и на незаконните им деца.

Някой ден, мамка ви. Някой ден.

А после какво? Ще трябва да изоставим много преструвки. Да се изправим срещу някои истини, да решим някои неща и да осъзнаем възможностите и усложненията на някои обвързвания.