Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 125

Прекарвах времето си в неориентирано мотаене наоколо, по-често в ролята на политик, отколкото на командир. Предпочитах да избягвам директните заповеди за сметка на убеждаването, но двама от висшите жреци през повечето време просто не ми оставяха друг избор. Ако кажех черно, те ми отвръщаха бяло, просто за да сме наясно, че се смятат за истинските господари на Талиос.

Ако имах време, сигурно щях да се вбеся от тях. Но нямах, така че и не играех игричките им. Събрах ги с най-важните им хора, заедно с Прабриндраха и сестра му, и им заявих, че не ми пука за държанието им и не смятам да го толерирам. И че в разписанието пише нещата да се правят както Знахаря казва, или да се мре. Ако не им отърва, добре дошли са да изпробват най-доброто, което имат, насреща ми. След това щях да ги изпека на бавен огън на някой от централните площади.

Това не ми спечели всенародна обич.

А и донякъде блъфирах. Щях да направя необходимото, но не вярвах да ми се наложи. Очевидно агресивната ми природа трябваше да ги смири, докато си свърша работата. Щях да се тревожа за тях, след като победя Господарите на сенките.

Позитивно мислене през цялото време. Това съм аз.

Ако получавах комат хляб за всяка минута, в която вярвах, че имаме шансове, щях да пукна от глад.

Няколко човека направиха необходимото слуховете за сблъсъка ми със свещениците да се разнесат. Чух, че някои от храмовете затворили врати поради липса на работа. Други се изправили срещу озверели тълпи.

Чудесно.

Но колко щеше да изтрае? Страстта на тези хора към свръхестествените глупости беше много по-стара и вкоренена от влечението им към военното дело.

— Какво, по дяволите, стана? — запитах Лебеда при първа възможност. Бях понаучил езика, но не дотам, че да схващам религиозния подтекст.

— Мисля, че им се е случил Кинжала — изглеждаше слисан.

— Какво?

— Откак сме тук, той разпространява подмолни глупости как свещениците трябва да си се придържат към спасяването на душите на хората и кармата и да си държат носовете извън политиката. Обясняваше го и в кръчмата. И когато чу за твоя сблъсък с висшите свещеници, излезе по улиците, за да разкаже, както той казва, „истинската история“. Тези хора са верни на боговете си, не го забравяй, но не са чак толкова запалени по някои от свещениците им. Особено от онзи тип, дето те хващат за портмонето и стискат.

Засмях се. След това казах:

— Кажи му да престане. Имам си достатъчно тревоги и без религиозни революции.

— Ясно. Не мисля, че трябва да се притесняваш за това.

Трябваше да се притеснявам за всичко. Талианското общество беше подложено на небивал стрес, макар че трябваше да си чужденец, за да го забележиш. Прекалено много промени ставаха твърде бързо в среда на традиции и закостенялост. Нямаше как обикновените механизми да се пренастроят към новата ситуация. Спасяването на Талиос щеше да е като яздене на вихрушка. Трябваше да стоя здраво стъпил на краката си, за да задържам страха и объркването в посоката на Сенчестите.