Читать «Кралство в края на пътя» онлайн - страница 33

Ставаше все по-шумно и по-шумно. Англичаните и норвежецът се преместиха без да се притесняват при скандинавските воини и така се започна голяма борба за честта кой ще може най-бързо да изгълта цяла халба бира на един дъх. Изглеждаше, че норвежецът и англичаните се представяха добре в това скандинавско състезание. Арн се наведе към останалите си четирима гости, които говореха езика на франките, и им обясни, че това беше добре за репутацията поне на няколко мъже от отвъдморските страни, защото скандинавците ценяха умението да се напиваш бързо също толкова много, колкото умението да си служиш с меч и щит. Не можеше да им каже защо нещата стояха така, а само сви рамене като за нещо, което чисто и просто нямаше как да се разбере.

Когато първият от мъжете задряма, повръщайки на пода, домакинята стана и без излишно да бърза, с весело изражение на лицето си взе довиждане с господаря Арн, когото целуна по бузата за негово очевидно смущение, с брата на Арн и с говорещите езика на франките гости, които на този етап бяха единствените с изключение на домакините в състояние да отговарят, когато им се заговори.

После господарят Арн им предложи още вино и им обясни, че трябва да поседят още малко, докато всички, пили бира, паднат пияни под масата. Затова пък, продължи той, като хвърли бърз поглед към долния край на масата, всичко щеше да стане след някой и друг час, горе-долу при изгрева на първите слънчеви лъчи.

* * *

Щом слънцето изгря над Арнес и песента на червенокрилия дрозд утихна, Арн застана сам на върха на кулата и се унесе в спомени за пейзажа от детството си. Той си спомни как е преследвал елени и диви прасета нагоре по хълма Кинекуле заедно със слуги, за чиито имена трябваше да си напрегне паметта. Мислеше си как бе дошъл, яздейки красив жребец от отвъдморските страни, който се казваше Шимал, но никога нямаше да му бъде толкова скъп, колкото Шамсин, и как баща му и брат му се шегуваха с окаяния кон, който според тях не ставал за нищо.

Но най-много от всичко мечтаеше за Сесилия. Виждаше пред себе си как двамата с нея яздеха нагоре по Кинекуле една пролет, когато тя носеше широко, зелено наметало, тогава, когато той щеше да изкаже любовта си, но не беше в състояние да каже нищо, преди светата Дева да му изпрати думите от „Песен на песните“, тези думи, които той носеше в съзнанието си през всичките години на войната.

Светата Дева наистина беше чула молитвите му и се беше смилила над вярата му и надеждата, която никога не изгуби. Сега оставаше по-малко от седмица за сбъдването на този копнеж, след два дни щеше да тръгне на път към Нес, където Сесилия може би вече се намираше, без да осъзнава, че той е толкова близо до нея.