Читать «Кралство в края на пътя» онлайн - страница 34

Той потръпна като че от страх при тази мисъл. Сякаш блянът му беше станал прекалено голям, сякаш повече не можеше да го контролира.

Долу на двора почти не се виждаха хора и цареше тишина. Тук-там някой слуга отиваше да почисти повръщаното и пикнята по смърчовите дърва до портата на къщата. Няколко души се появиха запъхтяни, като влачеха, псувайки, един страж с увиснали крайници, който щеше да им се стори мъртъв, ако не знаеха, че е бил на голямо празненство в Арнес.

Когато пълният кръг на слънцето се показа над хоризонта на изток, откъм палатковия лагер логично прозвуча викът за молитва.

Отначало Арн въобще не реагира, защото викът за молитва от толкова дълго време беше станал нещо обичайно за слуха му, че той всъщност не го и чу. Но когато погледна нагоре към Кинекуле и църквата в Хюсабю, той осъзна, че това беше първият изгрев над Арнес, който някога е бил посрещан по такъв начин. Арн се опита да си припомни дали в Светия Коран беше установено изключение при надаване вика за молитва. Може би ако човек се намираше във вражеска страна, ако водеше война и врагът щеше да завземе позицията на вярващите, които са отстъпили, щом са го чули?

Нещо подобно ставаше сега. Когато всички пристигнаха във Форшвик, всеки можеше да надава вик за молитва, когато си поиска, но ако това продължеше дълго в Арнес, сигурно щеше да стане трудно да се отговаря уклончиво на въпросите и с думи прости да се обяснява, че в Светите земи любовта към Бог е поела по необясними пътища в човешкото съзнание. Вероятно нямаше да е достатъчно и обяснението, че тези мъже са роби, и затова не могат да бъдат смятани за врагове повече от конете и козите.

Скоро молитвите там долу щяха да свършат, време беше да се захващат с работата за деня. Арн почувства как кръвта пулсираше в слепоочията му, когато слезе по тесните, вити стълби на кулата.

Долу в лагера се оказа, без това ни най-малко да изненада Арн, че всички, които са почивали през нощта в палатките на правоверните, бяха станали, а в палатките на християните всички все още спяха, при това някой хъркаше толкова силно, че беше непонятно как другарите му до него понасяха неприятния шум. Правоверните бяха навили килимчетата, върху които се молеха, и бяха сложили на огъня вода, за да си сварят сутрешното кафе. Двамата лекари първи го видяха да идва, изправиха се веднага и го поздравиха с „мир тебе“.

— Мир и на вас, Ибрахим Абд ал-Малик и Ибн Ибрахим Юсуф, вие, които тук, в земите на неверниците, трябва да носите имената Авраам и Йосиф — отвърна на поздрава им Арн и се поклони. — Надявам се, че храната в моя дом е била вкусна?

— Агнешкото беше тлъсто и вкусно, а водата — много студена и прясна — отговори по-възрастният от двамата.

— Радвам се — отвърна Арн. — Тогава е време за работа, съберете братята!

Скоро странна процесия от непознати мъже, които сочеха, жестикулираха и спореха, обиколи стените на Арнес. Ако за нещо се съгласяха веднага, то друго трябваше да се проучи, преди да стигнат до определено мнение. Изискваше се голяма прецизност, за да се построи крепост, която да не може да бъде превзета при атака на неприятели. Почвата край стените трябваше да бъде проверена чрез пробни изкопи, имаше много за измерване и пресмятане, а и многото водни пътища около Арнес трябваше да бъдат измерени и старателно проучени, за да може да се вземе решение как да бъдат направени новите ровове. Мочурищата, които разделяха крепостта, разположена на провлака, от вътрешността на страната, бяха голямо преимущество и беше важно да не се пресушават или неволно да се прокопават. По вида на почвата можеше да се съди, че би било невъзможно да се довлачат обсадни кули или катапулти, всичко по-тежко неминуемо щеше да потъне в блатистата почва. Важна част от защитата на крепостта следователно беше самата природа, такава, каквато Този, който вижда и чува всичко, я беше създал.