Читать «Кралство в края на пътя» онлайн
Ян Гийу
Ян Гиу
Кралство в края на пътя
Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме:
всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание.
Послание към римляните 15:1-2
I.
В лето Господне 1192-о по времето точно преди месата на Св. Ескил, когато настъпваха белите нощи, а работата по засаждането на ряпа скоро щеше да започне, силна буря се изви над Западна Готаланд. Бурята продължи три дни и три нощи и превърна светлия, многообещаващ сезон в есен.
На третата нощ след полунощната меса повечето от братята в манастира Варнхем си спяха спокойно с убеждението, че молитвите им ги предпазват от силите на мрака, а бурята скоро щеше да отшуми. Точно по това време, навън в преддверието брат Пиетро си помисли, че се е сепнал в съня си от някакъв въображаем шум. Беше се събудил и седнал в леглото, без да разбира какво е чул. Извън стените на манастира и здравата дъбова порта на преддверието се чуваше единствено виенето на бурята и плющенето на дъжда по керемидите и короните на високите ясенови дървета.
Но той го чу отново. Сякаш железен юмрук тропаше по портата.
Ужасен, той се изтърколи от леглото, грабна броеницата си и замърмори една молитва, която не си спомняше особено добре, но която щеше да го защити от злите сили, после отиде до свода при портата и се заслуша в мрака. Тогава се чуха повторно трите потропвания и на брат Пиетро не му остана нищо друго освен да се опита да се провикне през портата, че непознатият трябва да каже името си. Той се провикна на латински, тъй като този език притежаваше най-голяма сила срещу злото, а брат Пиетро беше и прекалено сънен, за да може да каже нещо на особено мелодичния простонароден език, който се говореше отвъд стените на манастира.
— Кой иде по Божиите пътеки в тази нощ? — извика той с уста, допряна плътно до ключалката.
— Един Божий раб с добри намерения и благородна мисия — отвърна странникът на чист латински.
Това успокои брат Пиетро и той се помъчи известно време с тежката дръжка от черно ковано желязо, докато открехне портата.
Навън стоеше непознат, облечен с дълга до земята кожена наметка с качулка, която да го пази от дъжда. Непознатият в миг бутна портата с такава сила, на каквато брат Пиетро никога не би могъл да се противопостави, и влезе на сухо под свода, като в същото време избута монаха пред себе си.
— Бог да те благослови, едно много дълго пътуване стигна до своя край. Но нека не говорим тук в тъмното, донеси светилника си от преддверието, непознат братко мой — каза странникът.
Брат Пиетро направи каквото му беше казано, вече спокоен, че странникът говори църковен език и освен това знае, че в преддверието има светилник. Там той се засуети край последния пламък в огнището преди да успее да запали един фитил, който пъхна в светилника. Когато отново отиде под свода пред преддверието, светлината, която се отразяваше от варосаните стени, освети и него, и непознатия. Странникът свали от себе си кожената наметка, която носеше, за да се пази от дъжда, и я изтръска. Брат Пиетро несъзнателно затаи дъх, щом зърна бялата туника и червения кръст. От времето, което беше прекарал в Рим, той знаеше много добре какво вижда пред себе си. Един рицар тамплиер бе дошъл във Варнхем.
