Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 29

Пуерта де ла Вега се намираше недалеч и бе едно от местата отвъд градските стени, където обикновено кавгите се решаваха с оръжие. Освен това движението, с което откри невъзмутимо толедската шпага и бискайската кама, не остана незабелязано от никого. Както и множественото число „ваши милости“, включващо спътника му в поканата за танц. Жените извиха вежди нагоре, заинтригувани, понеже положението им ги поставяше в безопасност и ги превръщаше в привилегировани зрителки. От своя страна, вторият им спътник — друг хубавец с елегантна брадичка, широка пелерина с дантели и ръкавици с кехлибарен цвят, — който беше присъствал на пролога с презрителна усмивка, внезапно спря да се усмихва. Едно е да сте двама и да подхвърляте разни реплики, правейки се на юначаги пред дамите, и съвсем друго е да налетиш на някакъв тип с вид на военен, който изневиделица им предлагаше да си спестят условностите и да решат въпроса тозчас и по мъжки. Той очевидно бе разбрал, че си нямат работа с някой наперен самохвалко от долнопробните квартали. Дори взе мерки, отстъпвайки едва забележимо назад. Колкото до красавеца, по мъртвешката бледност, плъзнала по лицето му, си личеше, че същите мисли спохождаха и него, въпреки че положението му бе по-деликатно. Беше говорил малко повече, а проблемът при думите е, че веднъж изпуснати, не могат да се върнат сами при собственика си. Тъй че понякога ти ги връщат на острието на шпагата.

— Момчето не беше виновно — каза спътникът.

Говореше спокойно, с нисък и твърд глас; но смирението му бе видно. Това означаваше, че предпочита да не се меси и още, че предлага на приятеля си отстъпление, давайки му възможност да си спести разчистването на сметки с човека, който можеше да украси и дрехата му с толкова прорези, колкото имаше по ръкавите му. Видях, че красавецът разтваряше пръстите на дясната си ръка и после пак ги свиваше. Колебаеше се. В крайна сметка, погледнато чисто математически, бяха двама на един; и ако беше различил и най-дребния признак на безпокойство или вълнение у Диего Алатристе, вероятно щеше да се реши да потегли към Пуерта де ла Вега или дори там, на място. Но имаше нещо в студенината на капитана, в това пълно безразличие, в неподвижността и мълчанието му, което подсказваше на човек да си опича ума. Знаех какво се въртеше в главата на хубавеца: мъж, който предизвиква двамина добре въоръжени непознати, или е много сигурен в себе си и в шпагата си, или е луд. Нито една от двете възможности не беше за пренебрегване. При все това благородникът не изглеждаше малодушен. Не напираше да се бие, ала същевременно не искаше и да се посрами; тъй че издържа в продължение на още няколко мига взора на капитана. После ми хвърли един поглед, като че ли ме виждаше за пръв път.

— Мисля, че момчето не беше виновно — рече той накрая.

Жените се усмихнаха, леко разочаровани, че ги лишиха от забава, а спътникът явно сподави въздишка на облекчение. На мен ми бе все едно дали красавецът ще се извини или не. Гледах омаян профила на капитан Алатристе под периферията на шапката, гъстите му мустаци, зле обръснатата му онази сутрин брада, белезите му, светлите, безизразни очи, вперени в някаква пустота, която само той можеше да види. Сетне погледнах към протритата му дреха, към скромната къса пелерина, прана и препирана от Каридад ла Лебрихана, видях матовия отблясък на слънцето по канията на шпагата и дръжката на камата, показваща се изпод колана. Тогава осъзнах своята двойна и чудесна привилегия: този мъж е бил приятел на баща ми, а сега беше мой приятел, готов да се бие за мен заради една най-обикновена дума. А може би всъщност го правеше за себе си; и службата на краля, и това, че се съгласяваше да работи като наемен дуелист, и това, че допускаше приятелите му да го въвличат в опасни начинания, и спречкванията с надутите контета, и дори аз самият — всичко беше само претекст да се бие заради самата битка, както би казал дон Франсиско де Кеведо, който вече ускоряваше крачка, за да се присъедини към нас, надушил свада, макар и със закъснение, — въпреки Бога и срещу всичко. Тъй или иначе, аз бих последвал капитан Алатристе до дверите на ада, стига да го поискаше — само с една заповед, с един жест или една усмивка. Само че тогава и през ум не ми минаваше, че той ме водеше именно натам.