Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 31

Ала по онова време всичко още предстоеше да се случи. През онази сутрин, когато проследих каляската им до извора „Ел Асеро“, от другата страна на река Мансанарес и на моста към Сеговия, за мен Анхелика де Алкесар продължаваше да е пленителна загадка. Ваши милости вече знаят, че тя имаше навик да минава с карета по улица „Толедо“, когато се отправяше от дома си към двореца Алкасар, където помагаше на кралицата и на принцесите като придворна дама. Тя живееше в дома на чичо си, Луис де Алкесар, в стара сграда на ъгъла на улиците „Енкомиенда“ и „Ембахадорес“, принадлежала преди на стария маркиз де Ортиголас. Маркизът, разорен от една прочута комедиантка от театъра на улица „Крус“, която му оскуба повече парици, отколкото палачът е съсякъл престъпни главици, бе принуден да я продаде, за да се разплати с кредиторите си. Там живееше моята възлюбена с чичо си и прислугата. Луис де Алкесар беше ерген, чиято единствена знайна слабост, освен неутолимата му страст към властта, беше тази племенница, сираче, дъщеря на негова сестра, починала заедно с мъжа си при бурята, връхлетяла през 1721 г.‍ година флотата на Индиите.

Бях я виждал да минава от моя обичаен пост при вратата на кръчмата „Дел Турко“. Понякога следвах известно време каретата, дърпана от две мулета, до Пласа Майор или до самия дворец. И всичко това, за да получа като мимолетна компенсация един от погледите на смущаващо сините й очи, с които сегиз-тогиз тя ме удостояваше за миг, преди да се взре в някоя дреболия наоколо, или да се обърне към придружаващата я дуеня; една престорено добродетелна възрастна жена, кисела, мърлява и спаружена като студентска кесия; от онези, за които с пълно право можеше да се каже:

Жена с особени достойнства тя е, за всяка болка лек и билка знае, води светени, прахче и отвара раздава също като аптекаря.

Аз, както може би си спомняте, бях разменил с Анхелика няколко думи по времето на приключението с двамата англичани; и винаги съм подозирал, че тя, умишлено или не, беше съдействала за устройването на капана в театъра на улица „Принсипе“, където капитан Алатристе за малко не се прости с живота си. Но никой не е пълен господар на омразата и на любовта си; тъй че, дори при това положение, онова русо момиче продължаваше да ме омагьосва. А предчувствието, че всичко това е една дяволски опасна игра, само разпалваше въображението ми.