Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 200

Купихме един селски имот, достатъчно отдалечен от зоологическата градина, за да можем да държим там конете, но достатъчно близо, та шофирането до работата ни да не се превръща в проклятие. Конете повече или по-малко престанаха да препускат, при все че Марлена и децата продължаваха да ги яздят от време на време. Ставаха все по-дебели и все по-щастливи — конете, не децата, нито пък Марлена, като става дума за това. Бобо естествено дойде с нас. През годините тази маймуна се забърка в повече неприятности, отколкото всички деца заедно, но въпреки това я обичахме.

Това бяха младите ни дни, спокойните години! Безсънните нощи, плачещите бебета; дните, в които къщата изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган; времената, в които имах пет деца, шимпанзе и съпруга, всички на легло с треска. Въпреки четирите чаши за мляко, счупени една след друга за една-единствена нощ, въпреки писъците, които заплашваха да пробият черепа ми, или когато трябваше да измъквам един или друг от синовете ни — или в един паметен случай Бобо — от разни дребни неприятности в полицейския участък — това бяха добри години, златни години.

Но всичко свърши изведнъж. В един момент с Марлена бяхме затънали до шия в този начин на живот с всичките му проблеми, а в следващия миг децата вземаха колата назаем и отлитаха към колежа. И ето ме тук сега. Прехвърлил деветдесетте и сам.

Чарли, благословено да е милостивото му сърце, наистина е заинтригуван от историята ми. Той взема бутилката и се навежда напред. Докато бутам чашата си към него, някой почуква на вратата. Веднага отдръпвам ръката си, като че ли е изгорена.

Чарли се смъква от пейката и се навежда към един прозорец, повдигайки внимателно завесата с два пръста.

— Проклятие! — ругае. — Ченгетата. Чудя се какво става?

— Дошли са заради мен.

Той ме поглежда сурово и напрегнато.

— Какво?

— Тук са заради мен — повтарям, като се опитвам да не отклонявам поглед от неговия, но не е лесно, тъй като страдам от нистагмус — резултат от старо мозъчно сътресение. Колкото повече се опитвам да се взра неотклонно в някого, толкова повече очите ми започват да се въртят неконтролируемо.

Чарли пуска завесата и отива до вратата.

— Добър вечер — чува се дълбок глас от вратата. — Търся Чарли О‘Брайън. Казаха ми, че мога да го намеря тук.

— Вече го намерихте. Какво мога да направя за вас, господин полицай?