Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 202

— Лека нощ — отвръща Чарли и тръгва след него към вратата. След като я затваря, се връща на масата, сяда и налива и на двама ни по още едно уиски. Отпиваме и седим безмълвни.

— Сигурен ли си? — пита той най-сетне.

— Да.

— Ами здравето ти? Не ти ли трябват лекарства?

— Не. Нищо ми няма, просто съм стар и предполагам, че рано или късно старостта сама ще си уреди сметките.

— Ами семейството ти?

Отпивам още една глътка уиски, завъртам останалата в чашата ми течност и после я изпивам на един дъх, до последната капка.

— Ще им изпращам пощенски картички.

Поглеждам го и осъзнавам, че думите ми са прозвучали съвсем погрешно.

— Не исках да кажа това. Обичам ги и знам, че и те ме обичат, но вече не съм част от живота им. По-скоро съм задължение. Затова трябваше да дойда сам тук тази вечер. Те просто забравиха за мен.

Челото на Чарли е сбърчено. Изражението му е несигурно.

Продължавам да го увещавам, напълно отчаян:

— Аз съм на деветдесет и три години. Какво имам да губя? Все още мога да се грижа сам за себе си общо взето. За някои неща ще ми трябва помощ, но не такава, каквато си мислиш — усещам как очите ми се навлажняват и се опитвам да изпиша на разрушеното си от времето лице някакво подобие на твърдост. Не съм някой безполезен слабак, слава богу. — Позволи ми да дойда с вас. Мога да продавам билети. Ръс може да прави какво ли не — той е млад. Дай ми неговата работа. Все още мога да смятам и не мамя с рестото. Знам, че не ръководиш някакво мошеническо шоу.

Очите на Чарли се замъгляват. Кълна се в бога, че е така.

Продължавам, без да спирам:

— Ако моите хора ме намерят, е, тогава просто ме намират. Ако ли не, на края на сезона ще им се обадя и ще се върна. А ако междувременно ми се случи нещо, просто им се обади и те ще дойдат да ме вземат. Какъв е проблемът?

Чарли се взира в мен. Никога не съм виждал човек, който да изглежда по-сериозен.

Едно, две, три, четири, пет, шест… Няма да ми отговори… Седем, осем, девет… Ще ме върне обратно там и защо не, все пак не ме познава кой знае откога… Десет, единайсет, дванайсет…

— Добре — изрича накрая.

— Добре?

— Добре. Нека да има какво да разказваш на внуците си. Или на правнуците си. Или на праправнуците си.

Изпръхтявам от радост. Струва ми се, че ще полудея от щастие. Чарли ми намигва и ми налива още един пръст уиски. После се замисля и отново обръща бутилката над чашата ми.

Посягам и я хващам за гърлото.

— По-добре не — казвам. — Не искам да се напия и да си счупя хълбока.

И се разсмивам, защото всичко това е толкова смешно и така прекрасно, и единственото, което мога да направя, е да не се разкикотя като луд. Какво като съм на деветдесет и три? Какво, като съм древен и ексцентричен и тялото ми е руина? Щом са готови да ме приемат заедно с чувството ми за вина, защо да не избягам с цирка?

Това, което Чарли каза на ченгето, е истина. За старец като мен това е моят дом.

Послеслов

Идеята за тази книга се роди съвсем неочаквано: в началото на 2003 година се готвех да започна да пиша съвсем различна книга, когато в „Чикаго Трибюн“ се появи статия, посветена на Едуард Дж. Келти — фотограф, който се е движил с пътуващи циркове из цяла Америка през двайсетте и трийсетте години на XX век. Придружаващата статията снимка дотолкова ме очарова, че си купих две книги със снимки от едновремешните циркове: „Пристъпи право натам: фотографии на Едуард Келти“ и „Див, опасен и прекрасен: американският цирк пред очите на Ф. У. Глазиер“. По времето, когато започнах да прелиствам страниците, вече бях запленена. Изоставих книгата, която смятах да напиша и вместо това се потопих в света на пътуващите с влак циркове.