Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 199

Мъжът примигва и ми протяга ръка.

— Чарли О‘Брайън Трети.

— Якоб Янковски — казвам, поемайки ръката му. — Първи.

Чарли О‘Брайън се взира в мен дълго време, притиснал ръка до гърдите си, като че ли изрича тържествена клетва.

— Господин Янковски, сега ще ви заведа да видите представлението, докато все още има какво да се види, но за мен ще бъде чест и привилегия, ако ме придружите да пийнем по нещо във фургона ми след края на шоуто. Вие сте жива история и много бих желал да чуя за онази катастрофа от човек, който е бил пряк участник в нея. Ще се радвам да ме посетите у дома.

— За мен ще е удоволствие — отвръщам.

Той възвръща деловия си вид и минава зад количката.

— Значи се разбрахме. Надявам се представлението ни да ви хареса.

Чест и привилегия.

Усмихвам се от все сърце, докато той ме води към арената.

25.

Представлението вече е свършило — при това дяволски добро шоу, макар да не е от величината нито на „Братя Бензини“, нито на „Ринглинг“. Но как би могло да бъде? За това трябва влак.

Седя на една пластмасова маса в задната част на впечатляващо обзаведен фургон, отпивам от чаша също така впечатляващо малцово уиски — „Лафроа“, ако не греша — и пея като канарче. Разказвам на Чарли всичко: за родителите си, за романа си с Марлена и за смъртта на Кемъл и Уолтър. Разказвам му как пълзях през нощта върху покрива на влака с нож между зъбите и с мисълта за убийство в съзнанието си. Разказвам му за мъжете, изхвърлени на червена светлина, за паническото бягство и как намериха чичо Ал удушен. И най-после му разказвам за това, което направи Роузи. Дори не се замислям, просто отварям уста и думите излизат от нея.

Облекчението, което ми донасят е огромно, почти физическо. Толкова години бях държал истината, стаена в себе си. Мислех, че ще се почувствам виновен, като че ли съм я предал, но това, което изпитвам — особено когато виждам съчувственото кимане на Чарли — е по-скоро близко до чувството, което човек изпитва след изповед. Може би дори освобождение.

Така и не разбрах със сигурност дали Марлена знае — в онзи момент в менажерията ставаха толкова неща, че нямам представа какво е видяла, а и никога не я попитах. Не можех, защото не исках да рискувам да променя чувствата й към Роузи — или, като става въпрос за това, чувствата й към мен. Роузи може да бе тази, която уби Август, но аз също исках той да умре.

Отначало мълчах, за да защитя Роузи — и нямаше нито капка съмнение, че тя се нуждае от защита, в онези дни екзекуциите на слонове не бяха нещо необичайно, но няма никакво извинение за това, че скрих истината от Марлена. Дори тази истина да накърнеше любовта й към Роузи, тя никога не би й причинила болка. Това бе единствената тайна, която пазих от нея по време на целия ни брак, и накрая нямах друг избор освен да продължа да я пазя. С такава тайна в един момент съдържанието й си губи значението, но не и фактът, че си я пазил.

След като чу докрай историята ми, Чарли не придоби ни най-малко шокиран или осъдителен вид, а облекчението, което изпитвам е толкова огромно, че когато приключвам разказа си за паническото бягство, продължавам да говоря. Разказвам му за годините, прекарани в „Ринглинг“ и как напуснахме цирка след раждането на третото ни дете. Марлена просто се бе уморила да скита по пътищата — предполагам, че инстинктът за създаване на гнездо си казва думата, а освен това възрастта на Роузи напредваше все повече. За щастие ветеринарят на зоологическата градина „Бруклин“ в Чикаго избра точно тази пролет за да умре, и аз бях кандидатът с най-големи шансове за успех от всички, прицелили се в това място — не само че имах седемгодишен опит с какви ли не екзотични животни и адски впечатляваща диплома, но притежавах и слон.