Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 197

Сара Груэн

Стъклената врата се отваря при приближаването ми. Благодаря на бога за това, защото не мисля, че щях да успея да се справя едновременно с проходилката и с обикновена врата. Не, краката ми не са стабилни, признавам го, но няма нищо. Въпреки това мога да се справя.

Достигам до тротоара и спирам, заслепен от слънцето.

Толкова време съм бил откъснат от реалния свят, че от комбинацията от шума на двигателите, лаенето на кучетата и свирките на колите в гърлото ми се свива буца. Хората по тротоара се разделят пред проходилката ми и отминават нататък, като че ли не съм човешко същество, а подводен камък в някаква река. На никого не му се струва странно, че някакъв старец по чехли е застанал на тротоара точно пред старческия дом. На мен обаче ми хрумва, че все още съм в полезрението на всяка сестра, минаваща през фоайето.

Повдигам проходилката си, извъртам я на няколко сантиметра вляво и отново я пускам. Пластмасовите й колела застъргват върху асфалта и от силата на този звук ми се вие свят. Това е шум — истински шум, а не скърцането или потрепването на гума.

Не бива да вървя прекалено бързо. Ако падна, това ще е катастрофално по много начини. Тук няма плочки на пода, затова измервам прогреса си в крачки — моите крачки. Всеки път когато направя стъпка напред, поставям петата на единия си крак успоредно на пръстите на другия. И така продължавам, по десет инча наведнъж. От време на време спирам, за да проверя напредъка си — бавен, но стабилен. Червено-бялата палатка става малко по-голяма всеки път, когато погледна към нея.

Трябва ми половин час и на два пъти ми се налага да спра, но вече съм почти там и усещам радостта от победата. Малко съм запъхтян, но краката ми все още са стабилни. Имаше една жена, за която си мислех, че може да създаде проблеми, но успях да се отърва от нея. Не се гордея с това — обикновено не говоря на никого по този начин, а още по-малко на жени, но да пукна, ако позволя на някаква сплетница, която се изживява като голяма самарянка да провали излизането ми. За нищо на света не възнамерявам да се връщам в онзи дом, преди да съм видял това, което е останало от представлението. Дори ако сестрите ме настигнат в същия този миг, ще направя сцена. Ще вдигна скандал. Ще ги поставя в неудобно положение на обществено място и ще ги накарам да доведат Розмари. Когато тя види колко твърдо съм решен да отида на това представление, ще ме заведе там. Дори и да пропусне края на смяната си, някак ще го преживее, все пак това е последният й работен ден.

О, господи. Как ще оцелея на това място, когато тя си отиде? Мисълта за предстоящото й заминаване изпълва старото ми тяло с непоносима тъга, но тя бързо е заменена от радост: сега съм достатъчно близо, за да чуя музиката, която се разнася от голямата шатра. О, този сладък, сладък звук на циркова музика. Изплезвам език от ъгълчето на устата си и забързвам. Вече почти съм стигнал. Само още няколко метра…