Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 21

Господи, каква несправедливост! Ако можеше само баща ми да ми бъде майка, а майка ми — баща! Но що за объркване на двата пола се бе получило в нашия дом? Онзи, който трябваше по право да ме напада, отстъпваше пред мен, а който би трябвало да ми отстъпва, ме нападаше! Кой гълчеше напълно безпомощен, обезсилен от милостивото си сърце? А кой трябваше да отстъпва, вместо да се кара, поправя, укорява, критикува и от сутрин до вечер да намира кусури на някого, запълвайки патриархалния вакуум? О, слава богу! Слава богу, Слава богу, че поне имаше пишка и ташаци! Колкото и уязвима (меко казано) да беше неговата мъжественост в този свят от християни със златни коси и остри езици, поне между краката (Бог да го благослови!) баща ми беше мъж от класа, с две яки топки, които дори един крал би бил горд да покаже, и завидно дълъг и дебел шлонг. И те си бяха негови: да, в това бях напълно сигурен. Висяха си, бяха свързани с неговото тяло и не можеха да му бъдат отнети.

Разбира се, в къщи пред погледа ми много по-рядко се мяркаха неговите сексуални атрибути, отколкото нейните ерогенни зони. А веднъж видях менструална кръв… видях я да блести тъмночервена пред погледа ми върху протрития линолеум пред мивката в кухнята. Само две червени капки преди повече от четвърт век, но те продължават да искрят от нейната икона, която виси, вечно осветена в моя Модерен Музей на Тормоза и Неправдите (наред с кутията „Котекс“ и найлоновите чорапи, за които ще спомена след малко). Освен това на тази икона е изобразена и безкрайна струйка кръв, която се стича по специалната дъска за месо и се събира в една чиния. Това е кръвта, която тя изцежда от месото, за да го направи кашер. Може би обърквам нещата — може би приличам на син от Дома на Атрей след всички тези приказки за кръв, но аз и сега я виждам как осолява месото на мивката, за да се отцеди по-лесно от кръвта, когато изведнъж поредната атака от „женски несгоди“ я кара да хукне към банята с тревожен стон. Трябва да съм бил не повече от четири-пет годишен, но все още ясно си спомням онези две капки кръв, които зърнах на пода в кухнята… както и кутията „Котекс“… както и чорапите, плъзгащи се нагоре по краката й… както и — трябва ли изобщо да го казвам? — кухненския нож, който заплашваше да пусне собствената ми кръв, когато отказвах да ям. Този нож. Този нож! Онова, което ме побърква, е, че тя самата не виждаше нищо срамно в това, да го използва срещу мен. От леглото си чувам как бъбри за проблемите си с другите дами около масата, където играят на Маджонг: „Моят Алекс изведнъж стана толкова злояд, че се налага да стоя над главата му с ножа.“ И нито една от тях не намира нещо ненормално в тази тактика. Трябва да стоя над главата му с ножа! И нито една от онези жени не става от игралната маса, за да напусне нейната къща! Защото според тях точно така трябва да се държи човек със злоядите деца — да стои под главата им с ножа!