Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 20

Кой ще вземе наградата? Аз ли, или този, който ме издаде?

Доктор Изи мачкаше торбичката на тестикулите ми между пръстите си, сякаш беше плат за костюм, който ще купува, а след това каза на баща ми, че трябва да ми постави серия инжекции с мъжки хормони. Единият от тестикулите, ми, никога не се бил смъкнал напълно. Невероятно, нечувано. Ами ако инжекциите не свършат работа? — пита баща ми обезпокоен. Тогава какво…? В този момент ме пращат в чакалнята да разглеждам списанията.

Инжекциите свършиха работа. Ножът ми се размина. (За кой ли път!)

Ах този мой баща! Този мой мил, загрижен, неразбиращ, запечен баща! Обречен на безсилие от тази Свещена Протестантска Империя! Без самочувствие и хитрина, пробивност и контактност — всичко онова, което даваше възможност на синеоките русокоси мъже от неговото поколение да бъдат лидери, да вдъхновяват и управляват, ако трябва дори да потискат, а той и една стотна от него не притежаваше! Как би могъл да потиска някого — та той самият беше потиснатият. Как би могъл да излъчва сила? Та той беше безпомощен. Как би могъл да се наслаждава на победи, когато презираше преуспяващите — ненавиждаше дори самата мисъл за успех. „Знаеш ли, Алекс, те боготворят един евреин? Цялата им прехвалена религия всъщност проповядва преклонение пред една личност, официално призната на времето за евреин. Как ти се струва тази глупост? Как само баламосват хората, а! Исус Христос, дето разправят наляво и надясно, че бил Господ, всъщност е евреин! Това направо ме убива, щом се сетя за тази истина. А представи си, на никого изобщо не му прави впечатление! Та той е бил евреин също като мен и теб, да вземат един евреин и го правят бог след смъртта му, а после — и това направо ме побърква, — после гадните копелета се обръщат на сто и осемдесет градуса и кой им става враг номер едно? Кого не престават да убиват и ненавиждат вече две хиляди години? Евреите! Тези, които, ако не друго, най-малкото са им дали техния възлюбен бог! Уверявам те, Алекс, че никъде няма да чуеш друга такава мшиегос от заплетени глупости и объркани безсмислици като християнската религия. И в това, моля ти се, вярват, тези «важни клечки».“

За нещастие презрението към могъществото на врага не можеше да бъде стратегическа отбрана на домашния фронт, защото с времето ролята на врага все повече и повече се изпълняваше от собствения му син. И наистина през дългия период на ярост, наречен възмъжаване, аз изпитвах ужас не от това, че баща ми би могъл някога, в един миг да излее своята ярост върху мен, а от неимоверното желание, което ме обземаше всяка вечер, докато се хранехме, да се нахвърля бясно върху този варварин и невежа. Как исках да изхвърля с вой това тяло от царството на живите, когато го гледах как боде с вилицата в общата чиния за сервиране, когато сърба супата, вместо възпитано да изчака да изстине, когато — боже опази! — се опитва да изрази някакво мнение по какъвто и да е въпрос… А най-ужасяващото в тези мои убийствени желания беше, че ако се опитах да го направя, напълно вероятно бе да успея! Напълно вероятно бе той дори да ми помогне да го сторя! Трябваше само да скоча през масата, да насоча ръце към гърлото му и той моментално щеше да се свлече под масата с изплезен, увиснал език. Да крещи — можеше; да мърмори — можеше; и да нуди — о, как можеше да нуди! Но да се защитава? Срещу мен? „Алекс, ако продължаваш да отговаряш така на баща си — предупреждава ме майка ми, докато аз се оттеглям от бойното поле в кухнята като Атила, изчезвам с крясъци от поредната недовършена вечеря, — ако още веднъж проявиш такова неуважение, този човек ще получи удар!“ „Добре!“ — изревавам аз и затръшвам в лицето й вратата на стаята си. „Чудесно!“ — крещя, докато измъквам от гардероба шушляковото яке, което нося винаги с вдигната яка (мода, която тя ненавижда точно колкото и самата мръсна дреха), „Прекрасно!“ — и със сълзи на очи хуквам към уличния ъгъл, за да излея гнева си върху игралните машини.