Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 88

— Истина си казвал…

— Ти също…

— Значи се разбрахме…

— Да…

Ала „НЕ!“ проехтя чак от дълбините на света, отекна в небесните кули и закънтя като ехо на гигантски цимбали в умовете ни. През тялото ми премина нагорещена до червено вълна. Изправих се бавно, а крайниците ми бяха твърди и непоклатими като планински вериги. През ивиците от червено и зелено виждах всичко наоколо съвсем ясно, като на дневна светлина. Видях как долу под мен Майк Шандон излезе от хижата и бавно завъртя глава към висините. Накрая очите му срещнаха моите и тогава осъзнах, че казаното, или написаното на онова място, където бях стоял с гръмотевици в ръцете, е било истина: Тогава сблъсъкът е неизбежен… Пламъци… Така да бъде… Мрак. Всичко е било предначертано още от мига, когато съм напускал Хоумфри, други, по-могъщи от нас сили са ни ръководели и насочвали. Дребните спорове, които се бяхме опитали — и успели — да разрешим, се оказаха нищожни и лишени от значение за онези, които сега се разпореждаха е нас.

Разпореждаха се. Да.

Винаги съм смятал, че Шимбо е изкуствено създаден образ, могъщо внушение на пей’анската религия, алтернативна индивидуалност, до която прибягвах, когато конструирах светове. Но и никога досега не бе имало сблъсък между моята воля и неговата. Той се явяваше само когато го виках, свършваше си работата и изчезваше.

В нито един случай той не беше поемал управлението спонтанно, по свое желание, нито пък чрез използването на сила. Може би дълбоко в себе си исках да вярвам и вярвах, че той е бог, просто защото ми се щеше да вярвам, че някъде, някога е имало Бог, богове, божества — напълно естествена склонност към първичната одухотворяваща сила, обясняваща и моите собствени паранормални способности. Не зная. Наистина не зная… Веднъж, когато той се появи, изригна толкова ослепителна светлина, че аз извиках — без никаква причина. По дяволите, това не е отговор. Просто не мога да го обясня.

И така ние стояхме и се измервахме с погледи — двама врагове, пионки в ръцете на древни противници. Представих си изненадата на Майк от този неочакван обрат. Опитах се да установя контакт е него, но способностите ми сякаш се бяха изпарили.

Едва сега забелязах, че небето е закрито от облаци, и незабавно осъзнах какво предвещава това. Земята под краката ми едва забележимо потрепери и това също предвещаваше нещо.

На един от нас предстоеше да умре, макар никой от двама ни да не го желаеше.

„Шимбо, Шимбо — повиках го аз в себе си, — Господарю на Абаносовата кула, трябва ли да стане така?“

… Още докато го казвах, си дадох сметка, че отговор няма да има — защото и връщане назад вече нямаше.

Затрещяха гръмотевици, в началото тихи и далечни, като удари на тъпан.

Станаха по-ярки и светлините над езерото.

А ние стояхме в двата края на определеното за схватка поле, край нас се люшкаха вълни от светлина, обгръщаха ни мъгли, изпъстрени с точици пепел, и Флопсус побърза да скрие лика си зад облаците.

Всяка сила се нуждае от известно време, за да достигне критичната си точка на действие, особено когато е чакала твърде дълго желания миг. Усещах как в мен се прехвърля силата от най-близкия енергоизточник, как ме изпълва като гигантски прилив. Стоях неподвижно, неспособен да помръдна дори едно мускулче на тялото си или да затворя очи пред погледа на другия. В изкривената светлина забелязах, че той от време на време премигва, видях зад него и очертанията на онзи, който ми бе известен като Белион.