Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 6

Голямото дърво съществува и е старо колкото човечеството, защото точно това представлява то — сборът от всички негови листа, прикрепени и израснали от всичките му клони и клонки, символизира общото количество на парите. По листата му са изписани различни имена, някои от тях окапват и на тяхно място израстват нови, така че за няколко сезона имената се променят изцяло. Но Дървото си остава същото, може би дори по-голямо, и продължава да изпълнява жизнените си функции. Веднъж, не зная какво ме беше прихванало тогава, се опитах да отрежа гнилите корени на това Дърво. Оказа се обаче, че веднага щом прекъсна някой корен, се появява друг, и то на друго място — а аз все трябваше да дремвам от време на време. Какво да се прави, отказах се — Голямото дърво не е бонзай, та да си го сложиш в саксийка и да му се любуваш. Оставих го да си расте на воля, нищо, че на част от листата му беше изписано моето име — някои от тях бяха съвсем изсъхнали, а други грееха в яркозелено — и опитах да се забавлявам, като се прехвърлях от клон на клон или си избирах имена, каквито не виждах изписани наоколо. Толкова по въпроса за мен и Голямото дърво. Няма да се разпростирам повече върху въпроса как точно съм се снабдил с такава обилна зеленина, че току-виж сме опрели до някои не съвсем ботанически метафори. Ще го оставим за по-нататък. Инак току-виж ме сполетяла съдбата на Джон Дън: престанал да се смята за остров и къде е сега — на дъното на Токийския залив.

Заех се да инструктирам автосекретаря за всичко, което моите служители трябва — или не трябва — да извършат по време на отсъствието ми. След многобройни повторения и допълнителни проверки реших, че сме преговорили всичко. Поисках да прегледам последното си завещание, колкото да се уверя, че няма нищо за добавяне или промяна. Разпределих някои по-важни документи в саморазрушаващите се огнеупорни шкафове и се разпоредих при какви точно обстоятелства трябва да се задействат. Изпратих съобщение на един от моите служители на Алдебаран В, в което се казваше изрично, че трябва да оказва пълно съдействие на човек на име Лорънс Д. — т.е. Джони — Конър, в случай че такъв субект се появи, и уточних тайната парола, ако се наложи да идентифицирам, че този човек съм аз. Едва тогава открих, че са изминали близо четири часа и стомахът ми вече напомня за себе си.

— Колко остава до залез — с точност до минута? — попитах автосекретаря.

— Четиридесет и три минута — отвърна безполовият глас от скрития говорител.

— Ще вечерям на Източната тераса точно след тридесет и три минути — отвърнах аз и проверих хронометъра си. — Пригответе ми омар с пържени картофи и салата от зеле с майонеза, кошничка с препечена франзела, половин бутилка от моето шампанско, кана кафе, лимонов шербет, чаша от най-стария коняк в избата и две пури. Попитайте Мартин Бремен ще ми окаже ли честта лично да ми сервира.

— Разбрано — отвърна автосекретарят. — Без друга салата?

— Без.

Върнах се в спалнята, хвърлих няколко парцала в куфара и започнах да се преобличам. Включих тукашния терминал на секретаря и след като се преборих с чувството, което от известно време караше стомаха ми да се свива и гърба ми да настръхва, се разпоредих за онова, което тъй дълго и болезнено отлагах: