Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 8

Държеше кошничката с печените франзели в едната си ръка, каната с кафе във втората, чинията със зелева салата в третата, а четвъртата бе положил върху дръжката на количката. Мартин всъщност е ригелиец и името му звучи горе-долу като Мммрт’н Бррм’н. Английски е учил при един готвач-германец, който също му е помогнал да избере съответния английски еквивалент на това Мммрт’н Бррм’н. С помощта на един или два опитвача от подчинената им раса, ригелийските готвачи са в състояние да приготвят най-вкусните ястия в галактиката. Запазвайки при това абсолютно безразличие към изделията си. Неведнъж сме провеждали току-що приключилия разговор и той знае добре, че аз се шегувам и все се опитвам да го накарам да признае, че смята човешката храна за боклук, сравним само с техните индустриални отпадъци. Но изглежда, професионалната етика им забранява да споделят подобни истини. Ето защо Мартин неизменно запазва приличие — колкото и да съм настоятелен. Само понякога, когато е прекалил с лимоновия, грейпфрутовия или портокаловия сок, той е склонен да признае, че най-голямото падение за всеки ригелийски готвач е да готви за хомо сапиенс. Старая се да го разубедя, доколкото е по силите ми, защото го харесвам, също както и специалитетите му, а и не е никак лесно да се сдобиеш с ригелийски готвач, независимо от сумата, която си готов да похарчиш.

— Мартин — казах, — искам да знаеш, че ако нещо се случи с мен, споменал съм те по съответния начин в един от разделите на завещанието си.

— Не сная какфо да каша, сър.

— Нищо не казвай тогава. Защото най-вероятно ще се завърна здрав и читав. А ти ще останеш с празни ръце.

Той беше един от малцината, с които можех да разговарям свободно. Близо трийсетина години вече го държах край себе си и със заплатата, която му осигурявах, сигурно щеше да прекара остатъка от живота си в небивал разкош. Да приготвя различни ястия бе истинската страст на неговия живот, а и по някаква абсолютно неясна причина, изглежда, ме харесваше. Сигурен бях, че щеше да заживее далеч по-добре в мига, когато въздъхна за последен път, но този факт едва ли би го подтикнал към това да поръси салатата ми с отрова от муртанианска пеперуда, вместо с оцет и олио.

— Гледай само какъв залез! — възкликнах аз.

Той втренчи поглед в слънцето за около минута-две, обърна се и каза:

— Мисля, че ги прафите достатъчно румени, сър.

— Благодаря ти. Поднеси пурите и коняка и си тръгвай. Ще поостана още малко.

Той сложи пурите и чашата с коняка на масата, изправи се в целия си двуметров ръст, поклони се и рече:

— Шелая фи късмет по фреме на пътешестфието, сър. И приятна фечер.

— Лека нощ — отвърнах му аз.

— Благотаря фи — кимна той и се изниза в мрака.

А когато от хладната нощ повя освежителен вятър и жабоците в далечните мочурища подхванаха Баховата кантата, моята оранжева луна, Флорида, изгря и се намести там, където доскоро бе слънцето. Нощноцъфтящите розоглухарчета напълниха въздуха със своя опияняващ аромат, звездите се подредиха върху индиговото небе като алуминиеви конфети, червеникавата свещ потрепваше, омаровите късчета се топяха в устата ми, а шампанското бе студено като сърцевината на айсберг. Почувствах известна тъга и желание да произнеса успокояващото „пак ще се върна“ на този миг от времето.