Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 4

Което пък, разшифровано с кода, познат ми от доста години, когато все още работех на договор за федералното правителство на Земята, означаваше без излишни официалности и любезности следното:

Какво става? Вече не си ли верен на родната планета? От двадесет години ти предлагаме да се завърнеш на Земята и да ни помагаш със съвети по различни проблеми от жизненоважна общопланетна сигурност. Присъствието ти тук сега е крайно наложително по въпрос от огромно значение. Вярваме, че ще се отзовеш и прочие…

В третото писмо се казваше:

Не искам да си помислиш, че се опитвам да върна към живот отдавна отминали моменти и чувства, но имам сериозни неприятности и ти си единственият човек, който би могъл да ми помогне. Ако съумееш да се освободиш в близко бъдеще, ела да ме навестиш на Алдебаран В. Все още съм на стария адрес, макар обстановката тук да се е променила.

Твоя Рут

Три послания, три апела към човечността на Франсис Сандоу. Кое ли, ако въобще бе някое от тях, би могло да има някаква връзка със снимката в джоба ми?

Оргията, на която така безцеремонно бях сложил край, всъщност бе нещо като прощално парти. Повечето от гостите ми вероятно вече бяха напуснали планетата и се връщаха по световете си. Още докато я организирах, имах ясна представа къде точно възнамерявам да отида. Виж, неочакваното пристигане на картичката с Кати ме бе накарало да се разколебая.

И тримата автори на писмата знаеха добре Кати. Рут дори бе имала достъп до различни нейни снимки, върху които би могъл да поработи — с познатия вече резултат — някой по-надарен специалист. Мерлинг също не беше за изхвърляне. Да не говорим за Централното разузнаване, в чиито лаборатории всякакви стари документи получаваха втори живот. Странно, че нито една от снимките не беше придружена от бележка — в случай че някой искаше нещо от мен.

Длъжен бях да уважа молбата на Мерлинг, инак никога нямаше да мога да се погледна в огледалото. Почти я бях поставил на първо място в плановете си, но сега… замислих се за петия сезон, северната полусфера, Мегапей — до края му имаше почти година. Значи можех да си позволя да се отбия тук-там преди това.

Къде да бъде?

Не бях роб на Централното разузнаване, нито пък дължах нещо на Земята. Не че не бих желал да й помогна, когато мога, но проблемът едва ли бе чак толкова неотложен, след като не ме бяха закачали от двайсетина години. А и в края на краищата планетата все още съществуваше и животът там си течеше напълно в нормални рамки — доколко то имах сведения за това. Ако пък наистина толкова са приритали за мен, защо не дойдат сами да ми го кажат?

Но Рут…

Рут беше друга работа. Изкарахме почти година заедно преди да си дадем сметка, че нещата помежду ни не вървят. Разделихме се като приятели, останахме приятели. Тя наистина значеше нещо за мен. Бях изненадан, че е все още жива след толкова време. Но щом се нуждае от помощта ми, нейна е.