Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 37

Родил съм се на планетата Земя, в средата на двайсети век, през онзи период от историята на човешката раса, когато хората започвали да се отърсват от безбройните забрани и ограничения, натрупани от самите тях под формата на традиции, само за да осъзнаят малко по-късно, че едва ли това ще им облекчи кой знае колко живота. Защото смъртта оставала все така неизбежна, което означава, че заплахата й продължава да виси над нещастната глава на всяко човешко същество, подкрепена от факта, че Малтус се оказал съвършено прав. Напуснах колежа много преди края на последната си година там и се записах в армията заедно с по-малкия ми брат, който още беше ученик. Ето как открих Токийския залив. По-късно се върнах в колежа, започнах да уча инженерство, реших, че е грешка, и се преориентирах към медицинския университет. Отклоних се някъде по пътя, завладян от внезапен интерес към биологията и природните науки, и продължих смело в руслото на екологията. Бях на двадесет и шест, а годината беше 1991. Влюбих се в едно момиче, предложих й да се оженим, преглътнах отказа и се записах доброволец в една от първите експедиции към далечните звезди. Одобриха ме заради познанията ми по биология, след което бях замразен за около сто години. Стигнахме успешно до Бъртън и там се заехме да основаваме колония. Но още преди да изтече първата година пипнах някаква гадна местна болест, за която все още нямаше лечение, та дори и название. Наложи се да ме замразят повторно, за да дочакам евентуално лечение. Появих се на бял свят двайсет и две години по-късно. Междувременно бяха пристигнали още осем кораба с колонисти и заварих наоколо един съвършено нов свят. Очакваха се нови четири кораба, но само два от тях щяха да останат. Останалите продължаваха към една далечна система, където щяха да се присъединят към друга основана наскоро колония. Успях да си уредя място на един от тези кораби, като се размених с колонист, пипнал някаква дребна болест по време на пътя. По онова време вече дори не можех да си спомня лицето на момичето, което ме бе накарало да взема първоначалното съдбоносно решение — дори не й помнех името — и желанието ми да продължа се подхранваше главно от любопитството ми, както и от факта, че светът, в който се бях озовал, вече бе опитомен и овладян, при това без моето участие. Измина още век и четвърт преди да достигнем нашата цел, но мястото, където се озовахме, никак не ми допадна. По тази причина само след осем месеца се качих на следващия транспортен звездолет, който летеше към Бифрост — двеста седемдесет и шест годишно пътуване до най-далечната човешка колония, — ако въобще стигнехме до нея. Бифрост се оказа навъсен и злобен свят, който не само ме изплаши, но ме убеди веднъж завинаги, че от мен колонист не става. Отново трябваше да бягам, но този път вече беше твърде късно. Изведнъж всички планети се оказаха претъпкани с хора, човечеството бе осъществило контакт с много различни разумни космически раси, а междузвездните пътешествия бяха въпрос на седмици и дори на дни — вместо на векове. Смешно, нали? За мен поне е така. Направо да си умреш от смях. Някъде по онова време ми заявиха, че сигурно съм един от най-възрастните хора и без никакво съмнение съм единственият роден през двайсети век. Разказаха ми за Земята. Показаха ми я на картинки. Като я видях, спрях да се смея, защото Земята ми се стори съвършено чужд свят. Изведнъж се почувствах ужасно самотен. Всичко, на което ме бяха учили в училище, ми изглеждаше съвсем средновековно. Какво да правя? Реших да започна от самото начало, от училище, и с изненада установих, че не съм изгубил способността си да уча. Ала страхът не ме напускаше. Бях като риба на сухо. И тогава узнах единственото, което все още можеше да ми помогне и да ме спаси от усещането, че съм последният жител на Атлантида, крачещ по Бродуей, единственото, което би ми помогнало да стъпя на шията на този свят, който ме караше да се чувствам така ужасно. Научих за пей’анците, по онова време току-що открита раса, за които всички чудеса на Земята от двайсет и първи век, включително и лечението, което бе прибавило няколко века към отредените ми от природата дни — биха изглеждали като древна история. Ето как се озовах на Мегапей, Мегапей, Мегапей, почти обезумял, избрах една кула напосоки, заблъсках по вратата, докато се обадят отвътре, и извиках: „Научете ме, моля ви“.