Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 35

Средният радиус на Мегапей е приблизително седем хиляди мили, планетата има два големи континента в северното полукълбо и три по-малки в южното. По-големият от двата северни прилича на издължен чайник, наклонен напред, сякаш се готви да избълва от чучура си врящ чай (чучурчето му е счупено на върха), а другият наподобява бръшляново листо, от което някоя прегладняла гъсеница е откъснала едра северозападна хапка. Разстоянието между двата континента е около осемстотин мили, а долният край на бръшляновото листо се потапя на пет градуса в тропичната област. Чайникът е приблизително с площта на Европа. И трите континента в южното полукълбо изглеждат като най-обикновени континенти — с други думи, неравномерни парчета суша, с издатъци и вдлъбнатини, зеленикавосиви и заобиколени от кобалтовосиньо море. Освен тях има разпръснати навсякъде огромен брой дребни островчета и няколко по-едри. Полярните шапки са малки и не проявяват никакво желание да се разрастват. Климатът е приятен, без особени температурни колебания, защото еклиптиката и екваторът са силно сближени. Всички континенти са очертани от ярка крайбрежна ивица и обкичени с щръкнали планини, а останалата част е покрита с приятна за окото растителност. За последното пак са се погрижили пей’анците.

Няма големи градове и следователно град Мегапей, на континента Мегапей на планетата Мегапей е малък град. (Континентът Мегапей е отхапаното бръшляново листо. Град Мегапей е разположен в залива в средата на отхапаното.) В града няма две къщи, които да са раздалечени на по-малко от половин миля една от друга.

Обиколих два пъти планетата, защото исках да се полюбувам на прекрасната й изработка. Така и не можах да открия поне един щрих, който според мен да подлежи на промяна. Пей’анците винаги са били майстори над майсторите, когато нещата опрат до старото изкуство, и винаги ще си останат такива.

В съзнанието ми нахлуха спомени от минали времена, от отдавна отминалите щастливи дни преди да стана богат, прочут и ненавиждан. Населението на цялата планета едва ли надхвърляше един милион. Бих могъл да се изгубя долу и да остана там завинаги — или поне до края на дните си. Но знаех, че няма да го сторя. Все още не. Все пак хубаво е да си го мечтаеш понякога.

При втората обиколка навлязох в атмосферата и не след дълго ветровете запяха зад обшивката на кораба и небето се промени от индигово до виолетово, за да стане накрая лазурно, с тънки чертички от перести облаци, плуващи из нищото.

Поляната, на която се приземих, беше всъщност задният двор на Мерлинг. Заключих кораба и поех към неговата кула, стиснал в ръка малък куфар. Чакаше ме не повече от миля път.

Докато следвах добре познатата ми пътека под сенките на широколистните дървета, подсвирнах веднъж, съвсем тихо, и една птица веднага изимитира звука. Можех да подуша морето, въпреки че не го виждах. Всичко си беше съвсем както преди много, много години, в онези дни, когато си бях поставил една почти неизпълнима задача. Реших да премеря сили с боговете, надявайки се единствено да позная забравата, ала всъщност накрая постигнах нещо съвсем различно.