Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 9

Ето защо приключих набързо с омара и шампанското, сръбнах си от шербета, запалих пура и вдигнах чашата с коняк, макар да са ми казвали, че това, последното, било варварски обичай. Опитах от всичко, което видях на масата и накрая приключих с кафето.

После станах и излязох да обиколя около грамадната сложна сграда на моя дом. Приближих перилата на Западната тераса и се настаних там, без да оставям чашата с коняк. След известно време запалих и втората пура. Именно тогава се появи тя, спря в очертанията на арката и се нагласи така, че да е в хармония с уханието на нощта.

Лиза бе облечена в нещо меко, копринено и синкаво, което я обгръщаше в мъгляво сияние от разноцветни светлини. Беше с дълги бели ръкавици и диамантено колие, имаше пепеляворуса коса, бледорозовите й устни бяха съвсем леко разтворени, оформяйки кръгче в центъра, а главата й бе леко отметната назад: едното й око бе затворено, а другото — лекичко примижало.

— Добра стига на лунна светлина — рече тя, кръгчето се разтвори в усмивка, внезапна и изкусителна, а аз бях нагласил всичко така, че тъкмо в този миг изгря и втората луна — ослепително бяла, точно на запад. Гласът й ми приличаше на мелодичен звън, замръзнал някъде по средата на гамата. Не че някой би си играл да записва подобни мелодии в наши дни, пък и сигурно малцина ги помнят. Аз съм един от тях.

— Здрасти — подметнах. — Какво ще пиеш?

— Скоч и сода — отвърна както винаги тя. — Прекрасна нощ!

Надзърнах право в сините й очи и се засмях. „Така е“ — кимнах, докато набирах кода на поръчката й. Питието бе приготвено само след секунда.

— Променил си се. Изглеждаш ми по-весел.

— Аха.

— Май си намислил нещо.

— Вероятно. — Подадох й чашата. — Та, колко време вече? Пет месеца?

— Малко повече.

— Договорът ти беше за една година.

— Правилно.

Подадох й плика и рекох:

— Това тук го прекратява.

— Какво искаш да кажеш? — попита ме тя със замръзнала, стопяваща се усмивка.

— Това, което казах.

— Значи ме освобождаваш?

— Опасявам се, че е точно така. Тук има втори плик със същата сума, целящ да те увери, че не е това, което си мислиш. — Подадох й го.

— А тогава какво е?

— Налага се да замина. Няма смисъл да ме чакаш тук. Може да отнеме доста време.

— Ще чакам.

— Не.

— Тогава ще дойда с теб.

— Дори ако това означава да загинеш заедно с мен — в случай че нещата потръгнат зле?

Надявах се да каже „да“. Но и след толкова много преживяно време мисля, че разбирам малко от хора. Сигурно затова толкова често прибягвам до услугите на Препоръка А.

— А този път е съвсем възможно — продължих. — Типове като мен от време на време се забъркват в рисковани истории.

— Ще ми дадеш ли препоръка?