Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 53

Последва шум от местене на столове. Катафалката беше висока, но въпреки това не се виждаше изпод цветята и венците.

От наемателите на площад „Де Вож“ № 61

Вероятно и Матилда беше внесла своя дял. Дали семейство Мартен също беше вписало своето име в списъка?

Госпожа Мартен я нямаше. Вероятно още беше на легло.

Libera nos, domine…

Последната молитва. Край. Церемониал майсторът бавно поведе шествието, вървейки начело. Мегре, който стоеше в един ъгъл, близо до изповедалнята, съзря сред множеството Нина. Малкото й носле цялото се беше зачервило, но тя не си бе направила труда поне малко да го понапудри.

— Ужасно е, нали? — каза тя.

— Кое е ужасно?

— Не знам, всичко! Тази музика… И тази миризма на хризантеми…

Тя захапа горната си устна, за да сподави риданието си.

— Знаете ли… Размишлявах много… И понякога ми се струва, че той е подозирал нещо.

— Ще отидете ли на гробището?

— Вие какво ще кажете? Могат да ме видят там, нали? Може би е по-добре да не ходя… Но все пак толкова ми се иска да разбера къде ще го сложат.

— Винаги можете да попитате пазача.

— Да, вярно…

Те си говореха. Шепнешком. Стъпките на последните присъстващи вече заглъхваха от другата страна на вратата. Чуваше се как потеглят колите.

— Значи казвате, че той е подозирал нещо…?

— Може би не че ще умре по този начин… Но знаеше, че не му остава дълго да живее… Беше доста сериозно болен от сърце.

Чувстваше се, че дълго се е измъчвала, часове наред мислите й са били заети само с тази единствена мисъл.

— Идват ми наум разни неща, които ми е казвал…

— Страхуваше ли се?…

— Не! По-скоро обратното… Когато някой случайно споменеше за гробищата, той казваше през смях: „Единственото място, където човек може да бъде спокоен… Едно хубаво кътче в Пер Лашез…“

— Често ли се шегуваше?

— Особено когато не беше весел. Разбирате ли? Той не обичаше другите да разбират, че има някакви грижи. В такива моменти си търсеше какъвто и да било претекст, за да се съвземе, да се разсмее…

— Когато е говорел за първата си жена например!

— Не, никога не ми е споменавал за нея.

— А за втората?

— Не! Той не говореше конкретно за някого… Говореше за хората изобщо… Смяташе ги за смешни малки животинки. Ако някой келнер го излъжеше в ресторанта например, той го поглеждаше с по-голяма любов, отколкото обикновено гледаше хората, и казваше: „Ама че мошеник!“ И произнасяше тези думи така, все едно че се забавлява, все едно че е доволен!

Беше станало студено, както на празника Вси светии. Мегре и Нина нямаха никаква работа в квартал Сен Филип дьо Рул.

— Как е в „Мулен Бльо“, всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред!

— Ще дойда да се видим там в някой от тези дни…

Мегре й стисна ръката и скочи на стъпалото на потеглящия автобус.

Имаше нужда да остане сам, за да помисли, или по-скоро да остави мислите си да се разхождат на свобода. Представяше си как след малко шествието стига до гробището. Госпожа Куше… Полковникът… Братът… Хората, които сигурно говореха за това странно завещание.

— Но защо са шарели така около кофите за боклук?