Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 51
Жорж Сименон
Куше не печели достатъчно? И тя няма да получава дори пенсия, ако един ден той умре?
Тогава се омъжва за Мартен! И готово!
Само че именно Куше беше спечелил тези милиони, когато вече бе твърде късно! И нямаше никакъв начин да даде криле на Мартен, нямаше начин да го накара да напусне Регистратурата и да започне да продава — дали серуми, дали нещо друго, стига също да носи много пари!
Тя беше нещастна! И винаги е била нещастна! Животът просто се забавляваше, като я мамеше по най-отвратителния начин!
Очите на старата Матилда бяха втренчени в Мегре, синкави като медузи.
— А нейният син идваше ли да я вижда?
— Понякога.
— И на него ли му вдигаше скандал?
Като че старата жена бе чакала този миг от години! И въобще не бързаше! А пък тя имаше достатъчно време!
— Тя непрекъснато му даваше разни съвети:
„Баща ти е богат човек! Би трябвало да се срамува заради това, че не ти е осигурил блестяща кариера! Нямаш дори лека кола… И знаеш ли защо? Заради онази жена, която се омъжи за него заради парите му! Защото тя се омъжи за него само заради това!“
„Да не говорим, че един Бог знае какво ти е приготвил за по-късно… Дали ще получиш изобщо нещо от богатството, което ти се полага?“
„Ето затова би трябвало да му измъкваш пари сега и да си ги слагаш настрана, на някакво сигурно място…“
„Ако искаш, аз мога да ти ги пазя… Кажи, де! Искаш ли аз да ти ги пазя?…“
И като наблюдаваше със смръщено чело мръсния под, Мегре започна да размишлява.
В цялата тази страхотна смесица от чувства му се стори, че разпознава
Госпожа Мартен винаги говореше за онова, което би могло да се случи — смъртта на съпруга й, мизерията, която я очаква, ако той не й остави пенсия… Страхуваше се заради сина си също!…
Това беше истински кошмар, фиксидея.
— А Роже какво й отвръщаше?
— Нищо. Той никога не оставаше задълго! Сигурно имаше да прави по-интересни неща другаде…
— А идвал ли е в деня на престъплението?
— Не знам.
Лудата, също толкова стара, колкото и Матилда, продължаваше да наблюдава комисаря от своя ъгъл и да се усмихва любезно.
— А семейство Мартен да е имало някакъв разговор, по-интересен от друг път?
— Не знам.
— Госпожа Мартен да е слизала долу към осем часа вечерта?
— Вече не си спомням! Не мога постоянно да стоя в коридора.
Дали беше несъзнателно, или това бе скрита ирония? Във всеки случай тя криеше нещо. Мегре го усещаше. Още не беше изплюла камъчето.
— Вечерта се караха…
— За какво?
— Не знам…
— Не слушахте ли?
Тя не отговори. Но изразът на лицето й означаваше: „Това си е моя работа!“
— Какво още ви е известно?
— Знам защо се разболя!
Това беше нейната победа! Ръцете й продължаваха да треперят, все така събрани на корема. Кулминационната точка на цял един живот!
— Защо?
Но тя искаше да вкуси напълно своята победа.
— Защото… Почакайте да питам сестра ми дали няма нужда от нещо… Фани, не си ли жадна?… Не ти ли се яде?… Не ти ли е много топло?…
