Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 55

Неговият багаж можеше да послужи като модел за ред и предвидливост. За да не се изцапат, ризите бяха увити в стари вестници. Освен това имаше дванайсет чифта маншети, дебели долни гащи и летни долни гащи, будилник, обувки и чифт износени пантофи.

В подредбата се забелязваше присъствието на женска ръка. Всички местенца в куфара бяха използвани. Нищо не можеше да се измачка. Обаче митничарят разрови всички тези вещи с небрежно движение, като наблюдаваше мъжа с бежово палто, чиято физиономия напълно подхождаше на притежател на подобен куфар.

— Добре!

Митничарят направи тебеширено кръстче върху куфара му.

— Имате ли нещо за деклариране, господа?

— Извинете! — обърна се към него мъжът. — Къде точно започва Белгия?

— Виждате ли там онзи, зеления плет? Не! Нищо не виждате! Обаче гледайте тук сега… Бройте тези лампи по пътя. Третата отляво. Е, точно там започва границата.

От коридора се дочу глас, който повтаряше пред всяка врата:

— Пригответе си паспортите, документи за самоличност!

А в това време мъжът с бежовото палто се опитваше да върне обратно багажа си в мрежата за багаж.

— Паспортите, моля!

Той се обърна и видя младеж със сива униформена шапка.

— Французин ли сте?… Картата ви за самоличност тогава…

Трябваше му известно време, за да го направи. Пръстите му тършуваха в портфейла.

— Ето, господине!

— Добре! Мартен, Едгар Емил… Точно така!… Последвайте ме…

— Но къде?…

— Можете да вземете багажа си със себе си…

— Но… влакът…

Двамата белгийци го гледаха ужасено, донякъде поласкани от това, че са пътували заедно със злосторник. Опулил очи, господин Мартен се качи на седалката, за да си вземе пътническите чанти.

— Кълна ви се… Но какво…?

— Побързайте… Влакът ще тръгне…

И младият мъж със сивата шапка изнесе най-тежкия от куфарите върху перона. Беше тъмно. Под сиянието на лампите хората тичешком се връщаха от бюфета. Чу се изсвирване. Някаква жена разговаряше с митничарите, които не я пускаха да се качи отново на влака.

— Ще видим тази работа утре…

Господин Мартен последва младежа, като едва мъкнеше багажа си. Никога не си бе представял, че един перон може да бъде толкова дълъг. Беше като истинска писта, нескончаема, пуста, обградена от тайнствени врати.

Най-сетне отвориха последната от тях.

— Влезте!

Вътре беше тъмно. Светеше само лампа със зелен абажур, която висеше толкова ниско над масата, че осветяваше само няколкото документа върху нея. Обаче имаше някакво движение в дъното на помещението.

— Добър ден, господин Мартен!… — каза сърдечно някакъв глас.

И от сянката излезе огромен силует. Беше комисарят Мегре, потънал в тежкото си палто с велурена яка, пъхнал дълбоко ръце в джобовете.

— Няма нужда да сваляте палтото си. Взимаме влака за Париж, който всеки момент ще пристигне на трети коловоз…

Този път беше сигурно! Мартен плачеше, неподвижен, тъй като ръцете му бяха заети с толкова хубаво подредените му куфари.

Инспекторът, поставен на пост на площад „Де Вож“ №61, се беше обадил по телефона няколко часа преди това на Мегре:

— Нашият човек се готви да бяга… Току-що взе такси и каза да го закарат на Северната гара…