Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 7

Вниманието на мисис Райли се раздвояваше между сина й и бирата. От три години насам слушаше тази история.

— Това, естествено, беше първото и последното ми излизане извън пределите на Ню Орлиънс — продължи Игнациус, тъй като погрешно прие занесения поглед на майка си за проява на интерес. — Предполагам, че липсата на център ме изкара от състояние на равновесие. Препускането с този автобус беше като сгромолясване в бездна. След като напуснахме тресавищата и наближихме къдравите хълмчета край Батън Руж, в душата ми се прокраднаха опасения, че някои тамошни дръвници ще започнат да хвърлят гранати по автобуса. Те много обичат да нападат превозните средства, защото, струва ми се, ги смятат за символ на прогреса.

— Е, хубаво, че не постъпи там на работа — подхвърли машинално мисис Райли едно предположение, което послужи като отправна точка за по-нататъшния разговор.

— Аз и не бих могъл. Когато видях завеждащия Катедрата по средновековна култура, ръцете ми започнаха да се обриват в ситни бели пришки. Човек, лишен от всякаква душевност! Веднага се хвана, че не нося вратовръзка, и подхвърли някаква глупава забележка по отношение на якето ми. Стъписах се! Как можеше такова незначително човече да си позволява подобна дързост! Това бейзболно яке беше едно от малкото материални блага, към които съм се привързвал, и ако разбера кой идиот ми го открадна, ще го обадя там, където трябва!

В съзнанието на мисис Райли отново изплува ужасното яке, оплескано с кафе, което тя тайничко бе копняла да подари на „Доброволците на Америка“, заедно с още няколко от любимите одежди на сина й.

— Разбираш ли, така бях поразен от липсата на всякакво приличие у този „завеждащ“, че побягнах от неговия кабинет посред едно от налудничавите му словоизлияния и се втурнах в най-близката тоалетна с надпис „Служебна“. Както и да е, седях си аз в една от кабинките, преметнал якето върху вратата, когато изведнъж видях как някой ми го чопва. Чух стъпки, сетне външната врата се затвори. Но в този момент не бях в състояние да се впусна подир безсрамния крадец и нададох вик. Някой влезе и почука на вратата на кабинката. Оказа се, че е един от пазачите или поне така каза. Обясних му през вратата какво точно се беше случило току-що. Той обеща да ми намери якето и си отиде. Всъщност, както и друг път съм ти споменавал, открай време подозирам, че той и „завеждащият“ бяха едно и също лице. Гласовете им някак си приличаха.

— В днешно време човек на никого да няма вяра, пиленце.

— Излетях от тоалетната веднага щом ми беше възможно, с единственото желание час по-скоро да се махна от онзи ужасен град. Едва-що не измръзнах, докато седях в пустия двор, опитвайки се да си хвана такси! Най-накрая взех едно, което се съгласи да ме откара до Ню Орлиънс срещу четиридесет долара, а шофьорът, ей богу, беше самоотвержен човек и ми услужи с якето си. Докато пристигнем обаче, той съвсем се вкисна, задето му взеха книжката. Освен това май простина, и то сериозно, ако съдим по честотата на покихванията му. Та нали пътувахме близо два часа!