Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 8

— Ще си пийна още една биричка, Игнациус…

— Майко, опомни се! В тази низвергната кръчма?

— Само едничка, душко. Пие ми се пък…

— Ще пипнем нещо от тези чаши, да знаеш! Ако обаче твърдо си решила, на мен ми поръчай едно бренди.

Мисис Райли помаха на бармана, който изплува из полумрака и попита:

— Та какво станало в оня рейс, приятел? Не можах да хвана края.

— Ще бъдете ли така любезен да си гледате работата, както му е редът? — разгневи се Игнациус. — В кръга на задълженията ви влиза да ни обслужвате безмълвно, и то когато ви повикаме. Ако бяхме пожелали да ви включим в своя разговор, то щяхме да го покажем досега. А ние всъщност обсъждаме нетърпящи отлагане лични въпроси.

— Засрами се, Игнациус! Човекът просто се държи любезно.

— Самите понятия са в разнобой. Едва ли някой би могъл да е любезен в такава бърлога.

— Още две бири, моля.

— Една бира и едно бренди — поправи я Игнациус.

— Няма чисти чаши — отвърна барманът.

— Срамота! — възмути се мисис Райли. — Е, ще пием в същите.

Барманът сви рамене и потъна в мрака.

II

В полицейския участък старецът седеше на една пейка редом с останалите — предимно крадци по магазините, които съставляваха късният следобеден улов. Върху бедрото си в спретната редичка беше подредил картата за социална осигуровка, членската карта от църковното дружество, значката от клуб „Златен век“ и удостоверението за това, че е ветеран от Първата световна война. Чернокож младеж с огледални слънчеви очила, които му даваха вид на пришълец от друга планета, разглеждаше „досието“ върху съседното бедро.

— Ехааа! — възкликна захилен той. — Бе ти май навсякъде членуваш, а?

Старецът най-старателно пренареди картите, но не каза нищо.

— И как стана тя, че докараха такъв като тебе? — Слънчевите очила избълваха толкова дим, че картите се скриха. — Тия полцаи май съвсем са я закършили.

— Тук съм, защото оскверниха конституционното ми право! — внезапно се разгневи старецът.

— Туй няма да мине. Вземи, че измисли нещо друго. — Черната ръка се пресегна към една от картите. — Тоя Клатен век кво значи?

Старецът грабна картата и я сложи обратно върху бедрото си.

— С тия картончета въпросът ти не се урежда. Те не пропускат — ще си те опандизят и с тях, и без тях.

— Така ли мислиш? — обърна се старецът към кълбото дим.

— Има си хас! — Нов облак се понесе към тавана. — Ама как попадна тука бе, дядка?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Ехааа! Бабината ти! Все ще е за нещо. Черните ги прибират за нищо, ама ти, мистър, щом си тука, все ще е за нещо.

— Наистина не знам — отвърна мрачно старецът — Стоях си аз в тълпата пред „Д. Х. Холмс“…

— И щипна едно портмоненце, а?

— Не. Нарекох един полицай…

— И кво го нарече?

— Комунис.

— Кумуниз, а? Уаууу! Аз ако река на полцай кумуниз, за нула време ще ме чупят чак в Ангола. Ама с такъв кеф ще му го река! Като днеска: мотам си се аз из „Улуърт“, а някаква патка свила пакетче фъстъци. Оная пък, продавачката, като писна, все едно я колят. Иеййй! И… так! Пазачът ме гепи, а после някакъв полцай ме помъкна. Иди се оправяй! Ехааа! — Устните му пак засмукаха цигарата. — Не ги намериха фъстъците у мене, ама полцая не ме остави. Е тоя си беше направо кумуниз!