Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 47

— Мис Ани много хареса броеничката. Веднага взе молитви да реди.

— Това без съмнение й е било по-приятно, отколкото да разговаря с теб.

— Седни, чедо. Ще ти приготвя нещичко да хапнеш.

— В настъпилата около припадъка на мис Ани суматоха ти явно си забравила, че тази сутрин ме изстреля в „Панталони Ливай“.

— Ой, Игнациус, и какво стана? — попита мисис Райли, като приближи запалената клечка към горелката на печката, отворена още преди няколко секунди. Получи се лека експлозия. — Божке, едва-що не се опекох!

— Вече съм служител в „Панталони Ливай“!

— Игнациус! — проплака майка му, като обгърна мазната глава в непохватната си вълнено розова прегръдка, която сплеска носа му. Сълзи избликнаха в очите й. — Толкова се гордея с тебе, сине!

— Направо съм капнал! Атмосферата в кантората е свръхнапрегната!

— Знаех си, че ще успееш!

— Благодаря за оказаното ми доверие.

— И колко ще ти плащат, гълъбче?

— Шейсет щатски долара седмично.

— Ай, че само толкова ли? Май е трябвало още някъде да се опиташ.

— Откриват се чудесни възможности за повишение, чудесна перспектива за един буден млад човек. Заплатата навярно скоро ще се промени.

— Така ли мислиш? Все пак аз си се гордея с тебе, чедо. Свали си дрешката. — Мисис Райли отвори консервата с яхния и я изсипа в тенджерата. — А има ли там симпатични момиченца?

Игнациус се сети за мис Трикси и отвърна:

— Да, намира се една.

— Мома ли е?

— Така изглежда.

Мисис Райли смигна на Игнациус и запрати палтото му върху бюфета.

— Виж, пиленце, сложих яхнийката да се затопли. Отвори си и консерва грах, а хлебчето е в хладилника. И кексче купих, ама като не мога да си спомня къде го турих? Ти го потърси из кухнята, а аз да бягам…

— Сега пък къде хукна?

— Мистър Манкузо и леля му ще ме вземат след няколко минутки. Ще идем до „Фазио“ да поиграем боулинг.

— Какво?! — простена Игнациус. — Сериозно ли говориш?

— Рано ще си дойда. Казах на мистър Манкузо, че не мога да закъснявам. А и леля му си има внучета, та и тя сигурно ще иска добре да се наспинка.

— Наистина чудесно посрещане след първия ми работен ден! — гневно изрева Игнациус. — Няма да играеш боулинг! Нали имаше артрит ли, що ли? Та това е нелепо! И къде ще вечеряш?

— Ще си купя нещичко там. — Мисис Райли вече бе на път към стаята си, за да се преоблече. — Ой, пиленце, едно писъмце пристигна днеска за тебе от Ню Йорк. Турих ти го зад кутията с кафето. Ще да е от твойта Мирна, щото целият плик е мръсен и намачкан. Как може да пуща така писмата? А ти май каза, че татко й не бил беден…

— От къде на къде ще ходиш да играеш боулинг?! — изрева Игнациус. — Това е най-нелепото от всичко, което си правила досега!

Мисис Райли затръшна вратата на стаята си. Игнациус намери писмото и за да отвори плика, го накъса на парчета. Той извади отвътре програмата на някакъв летен филмов фестивал от предишната година. Писмото беше изписано на гърба на мекицоподобната програма с неравния и недодялан почерк, който се явяваше краснопис тип „Минкоф“. Навикът й да пише по-често на редактори, отколкото на приятели, личеше винаги още от обръщението: